Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Този прелом в хода на боя, това колебание на съседната колона мина незабелязано за онези, които не живееха в ритъма и смисъла на събитията. Но мен ме жегна. На 16.IX. от околностите на Москва написах на А. Д. писмо [34] — и това беше вторият и последен контакт на нашите колони в насрещния бой.
През ноември Сахаров по цели дни седеше в следствената приемна, докато разпитваха жена му, и на 29.XI. чухме по радиото: „Сахаров е подал молба за пътуване до Принстън.“ И „Дейли Мейл“ изрази общото чувство: „Струваше ни се чудо съпротивата на малка група лица срещу тоталитарната държава. Тъжно ни е да съзнаваме, че чудото не стана. Тиранията отново победи.“
А в Москва, след като спряха заглушаването, дори мнозина ученици взеха да се залепят за радиоапаратите, да следят талазите на нашия бой. В някакво училище един осмокласник спрял учителката по история: „Щом така говорите за Сахаров (по вестникарски), нищо полезно няма да научим от вас.“ И веднага започнали да свиркат, да мяукат, провалили й урока, предупредили двата паралелни класа, провалили го и там. И сега всички те ще трябва да научат, че Сахаров е бил дотук и ги напуска. Идват писма от провинцията, телефонът звъни: „Кажете на Сахаров — за нищо на света да не заминава!“
На 1 декември Сахарови дойдоха у нас. Жената — болна, съсипана от разпитите и от общата нервност: „Мен след две седмици ще ме вкарат в затвора, синът ми е кандидат за Потма, зетя след един месец ще го изселят като тунеядец, дъщерята е без работа.“ „Но нали все пак ще си помислим?“ — предпазливо възразява Сахаров. — „Не, ти мисли.“
Ние пък очаквахме отпечатването на „Архипелага“ след един месец и с него — съдбата, която вече твърдо бяхме приели. Тук. И същото искахме да внушим и на тях.
А. Д., зачервен до темето от непоносимия проблем, затъва още по-дълбоко в коравото кресло, с глава между раменете. Мога да повярвам, че никога досега не му е било толкова трудно, изгонването си от кастата той понесе весело. Излезе, че още не е подавал молба за заминаване, но помолил да му дадат характеристика в неговия академичен институт, както го изискват стандартните съветски порядки. Той! — през септември арбитърът на европейските правителства, победилият най-страшното от тях, сега се молеше през най-долното гишенце да му напишат характеристика злобно-сразените!..
„Ама аз начаса бих се върнал, искам само тях (децата на жена му) да ги отведа… Изобщо нямам намерение да забягвам…“ — „Но вас няма да ви пуснат да се върнете, Андрей Дмитриевич!“ — „Как тъй могат да не ме пуснат, ако привстигна право на границата?…“ (Искрено не разбира — к а к .)
Вече толкова се е напатил от това си начинание, но и през ум не му минава да забегне. Не само няма да го пуснат — мисля си, че той самият в последната минута ще трепне, няма да вземе визата. Двамата с него вече сме станали, тъй да се каже, не лица, а нещо като географски понятия, толккова сме се свързали с нашата повърхност, че сякаш не подлежим на физическо придвижване по нея, а само с три аршина надолу.
Целият отминал бой за мен е имал значение, както сега проличава, колкото за да заема защитена и атакуваща позиция — преди следващото, главното сражение, шлемосвяткащо, мечезвънтящо. Вече виждам кълновете му, някои неща още отсега може да се набележат, но това вече отива към разполагане на силите, към план на операцията.