Ловци на мамути
- Автор: Оел Джийн М.
- Серия: earth’s children #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловци на мамути». Краткое содержание книги:
Двете млади жени струпаха сняг на купчинки, за да има на какво да седнат там, където би бил брегът на малкия поток, ако беше лято. Диджи отвори торбата си и извади приготвената от нея храна, както и още по-важния запас — водата. Отвори един пакет от брезови кори и даде на Айла самун. Това бе храна за из път — питателна смес от сушени плодове, месо и калорична сланина, оформена като пирожка.
— Снощи Мама приготви пропарени самуни с борови семена и ми даде един — каза Диджи, отваряйки друг пакет, и отчупвайки парче за Айла. Тези самуни бяха станали едно от любимите и лакомства.
— Ще трябва да попитам Тюли как ги прави — каза Айла, отхапвайки от парчето, преди да развие резените печено месо, които Нези им бе дала. Остави по няколко от тях до двете. — Виж какво пиршество си устроихме тук. Липсват ни само малко свежи пролетни зеленчуци.
— Това вече би било идеално. Копнея да дойде пролетта. След като изкараме Празненството за счупване гръбнака на зимата, става все по-трудно да я дочакаме — отговори и Диджи.
На Айла и беше приятен дружеският излет, в който не участваше никой друг освен нея и Диджи и почувства, че се позатопля в плитката падинка, където не проникваше вятър. Развърза каишката на врата си и отметна качулката, след това оправи прашката на главата си. Затвори очи и наклони лицето си към слънцето. На червения фон на спуснатите си клепачи тя виждаше кръглия остатъчен образ на ослепително яркото кълбо; усети благата топлина. Когато отново отвори очи, на Айла и се стори, че вижда по-ясно.
— Винаги ли се провеждат борби на Празненствата за счупване на гръбнака на зимата? — попита тя. Преди никога не съм виждала някой да се бори, без да си движи краката.
— Да, това е в чест…
— Диджи, виж! Дошла е пролетта! — прекъсна я Айла като скочи и се втурна към близкия върбалак.
Когато Диджи я стигна, тя и посочи едва оформилите се пъпки на едно тънко клонче, както и друго, разцъфнало в яркозелен пролетен цвят, което бе подранило и можеше да не оцелее. Жените размениха удивени усмивки, изпълнени от откритието, сякаш те самите бяха сътворили пролетта.
Примката от сухожилие все още се поклащаше недалеч от върбалака. Айла я вдигна.
— Мисля, че това е много добър начин за ловуване. Не е нужно да търсиш животните. Правиш капан и се връщаш по-късно, за да си вземеш плячката, но как го правиш и как разбираш, че ще хванеш лисица?
— Не е трудно да се направи. Нали знаеш, че сухожилията се втвърдяват, когато ги намокриш и изсушиш, също както кожа, която не е била обработвана?
Айла кимна.
— Правиш малък клуп на края — продължи Диджи като и и показа как става. — След това хващаш другия край и го прекарваш, за да получиш друг клуп, толкова голям, колкото през него да мине лисича глава. После го намокряш и го оставяш да изсъхне с разтворена примка, за да се запази така. Сетне трябва да отидеш там, където се навъртат лисици, обикновено където са били забелязани или улавяни по-рано. Моята майка ми показа това място. Обикновено всяка година тук се навъртат лисици, можеш да познаеш по следите им. Често минават по едни и същи пътеки, когато са близо до леговищата си. За да заложиш капана, намираш лисича следа, и там, където тя минава през храсти или близо до дървета, залагаш примката точно напреко на следата на височина на лисичата глава, завързваш я, ето така, тук и тук — показваше и Диджи докато обясняваше Айла гледаше сбърчила съсредоточено чело.
— Когато лисицата тича по следата, главата и влиза в примката, а когато продължи да тича, клупът се затяга около врата и. Колкото повече се бори лисицата, толкова по-стегната става примката. Бързо свършва. След това остава само да намериш плячката, преди някои друг да те е преварил. Дануг ми разправяше как хората на север започнали да залагат капани. Каза, че там огъвали надолу фиданка и я завързали за примката, така че тя да се освободи веднага щом се хване животното и да се вдигне нагоре, когато дръвчето се изправи. Така лисицата остава във въздуха, докато я намериш.
— Мисля, че това е добра идея — каза Айла, докато двете се връщаха там, където бяха седели. Тя погледна нагоре и изведнъж, за изненада на Диджи, измъкна прашката от косата си и започна да оглежда земята. — Къде има камък? — прошепна тя. — Ето!
С плавно и енергично движение, което Диджи почти не можа да проследи, Айла взе камъка, постави го в прашката, завъртя я и го изстреля. Диджи го чу да пада, но едва когато се върнаха на местата си, забеляза обекта на Айлината стрелба. Беше един бял хермелин, малка невестулка дълга около тридесет и пет сантиметра, дванадесет, от които бяха пухкава опашка с черен връх. През лятото издълженото животинче имаше мека козина с наситен кафяв цвят и бяло коремче, но през зимата гъвкавата малка сибирска белка ставаше чисто бяла като коприна, с изключение на черната и муцунка, проницателните малки очички и крайчеца на опашката и.