Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
При входа на хана „Феникс“ Мийзи сръга с лакът Ирилта.
— Това е — измърмори тя. — Тоя път ти покриваш отзад. Както обикновено.
Ирилта се намръщи и кимна.
— Тръгвай.
Мийзи слезе по стъпалата и зави на улицата. Повтори в обратна посока маршрута на Трошача на кръгове, докато не стигна до жилищната сграда. Видя старицата, която лениво наблюдаваше уличните минувачи. Когато Мийзи влезе в полезрението й, старицата извади лулата от устата си и я почука в тока на обувката си. По камъните се пръснаха искри.
Това беше сигналът. Мийзи стигна до ъгъла, зави надясно и влезе в сляпата уличка, минаваща по дължината на сградата. На една трета по уличката се отвори врата и тя влезе в смътно осветена стая, с открехната в другия й край врата. Някой се криеше зад първата врата, но Мийзи дори не го погледна. Мина през втората врата и се озова в един коридор. Оттук трябваше само да вземе тичешком стълбите.
Апсалар — Сори, както я знаеха доскоро — не се беше впечатлила особено, когато за пръв път видя Даруджистан. По някаква необяснима за нея причина, въпреки възбудата и нетърпеливото очакване, всичко й се стори прекалено познато.
След като върнаха коня на Кол в конюшнята, Крокъс, без да губи време, я поведе към дома на чичо си. Пътуването им до града, а след това и по оживените улици се беше оказало за Крокъс същинска вихрушка от непрекъснати поводи за смут. Тази жена умееше да го хваща неподготвен и сега единственото му желание беше да я предаде най-сетне в ръцете на някой друг и да се свърши.
И все пак, ако случаят наистина беше такъв, защо тогава се чувстваше толкова окаяно?
Крокъс излезе от библиотеката и се върна в хола. Моби изцвърча и изплези червеното си езиче от писалището. Без да му обръща внимание, Крокъс застана пред Апсалар, която се бе разположила в по-хубавия от двата стола — в неговия стол естествено.
— Не разбирам. Както изглежда, излязъл е и не се е връщал поне от два дни.
— Е? Толкова необичайно ли е това? — попита небрежно Апсалар.
— Необичайно е — изръмжа намръщен той. — Нахрани ли Моби, както те помолих?
Тя кимна.
— Гроздето, нали?
— Да. — Той скръсти ръце. — Странно. Може би Ралик знае нещо по въпроса.
— Кой е Ралик?
— Един убиец, мой приятел — небрежно отвърна Крокъс.
Апсалар скочи и ококори очи.
— Какво има? — учуди се Крокъс и пристъпи към нея. Момичето определено изглеждаше уплашено. Огледа се, сякаш очакваше едва ли не някой демон да изскочи от пода или от бюфета, но всичко в стаята си беше както трябва — само дето беше малко по-разхвърляно. По вина на Моби, реши той.
— Не знам — отвърна тя и въздъхна, след като се поуспокои. — Все едно, че си спомних нещо. Но така и не стигна до ума ми.
— О. Ами, можем да…
На вратата се почука.
Лицето на Крокъс светна и той тръгна към нея.
— Може пък ключовете да си е забравил.
— Беше отключено — изтъкна Апсалар.
Крокъс отвори вратата.
— Мийзи! Какво пра…
— Тихо — изсъска му дебелата жена, нахълта покрай него и затвори вратата. Погледът й се спря върху Апсалар и очите й се разшириха. После тя се обърна отново към Крокъс. — Добре, че те намерих, момко! Нали никого не си виждал, откакто си се върнал?
— Ами, не. Ние току-що…
— Един коняр — каза намръщено Апсалар и изгледа Мийзи. — Да сме се срещали някъде?
— Тя си е изгубила паметта — обясни Крокъс. — Но да, прибрахме коня на Кол в конюшнята.
— Защо? — попита строго тя, но тъкмо когато Крокъс се канеше да отговори, продължи: — Все едно. Конярят не би трябвало да създаде проблем. Е, имаме късмет.
— По дяволите, Мийзи — каза Крокъс. — Какво става?
Тя го изгледа.
— Онзи пазач в градината на Д’Арл, дето си го убил. Получили са името и описанието ти. Не ме питай как. Но Д’Арл говорят за Високите бесилки, когато те хванат.
Крокъс пребледня, после рязко извърна глава към Апсалар. Отвори уста да заговори, но се отказа. Не, тя наистина не помнеше. Но трябваше да е била тя. Смъкна се в стола на Мамът.
— Трябва да те скрием, момче — каза Мийзи. — И двама ви. Но ти не се безпокой, Крокъс, двете с Ирилта ще се погрижим за вас, докато се уреди нещо.
— Не мога да го повярвам — прошепна той, зяпнал в стената отсреща. — Предала ме е, проклета да е!