Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
Четансапа се опита да си оправи отново цилиндъра, който бе изгубил формата си от един пробил го куршум и от грубото отношение на капитана. За пръв път през живота си държеше такава вещ в ръка. Когато успя да пооправи дългата тръба, той я нахлузи внимателно на главата и я надвеси над челото си, после закрачи важно-важно. Жребецът му го следваше, хванат за юздата, с издадена напред глава.
Дакотският боец пусна животното по средата на ограденото място и отново запъна коловете, които препречваха входа.
Роуч пристъпи още веднъж към оградата отвън.
— Внимавай и не заспивай! — предупреди той предполагаемия Татокано. — По петите на врага сме и трябва да бъдем предпазливи!
Четансапа беше на същото мнение.
Командирът се отдалечи и дакотският боец остана за известно време сам. Започна дежурството си, като обиколи наляво и надясно конете и огледа всеки поотделно, доколкото това бе възможно в мрака. За негова изненада и радост белият жребец на капитана също беше сред другите коне.
Когато Четансапа приключи с подготовката си и конете вече пасяха, а други спяха, дойдоха и двамата дакота, които трябваше да дежурят заедно с него край конете. Черния сокол се бе настанил така, че когато те се приближиха, стоеше близо до отворената наново врата на заграденото място. Мушна се между конете, така че, влизайки, двамата мъже можаха да видят само цилиндъра му. Единият подвикна кратко на предполагаемия Татокано той да остане на входа, а те двамата да поемат дежурството на другите краища на заграденото място. Така и сториха и Четансапа остана сам край изхода.
Той разсъждаваше. Да знаеше само къде се е сврял Шеф дьо Лу със своите хора! Беше сигурен, че някой от тях непременно се навърта тук някъде край конското стадо. Трябваше да се опита да влезе във връзка с тях. Повтори мислено уговорените сигнали. За мястото, където стоеше сега, най-подходящ беше кучешкият лай. Той не би направил впечатление; глутницата кучета на черните ходила още не се бе успокоила напълно. Четансапа се скри между предните коне и излая като заблудило се куче. После седна до оградата и зачака.
Не мина много време и излая койот. Кучетата на черните ходила отговориха сърдито, но скоро се успокоиха, тъй като койотът не се обади повече. Освен това Четансапа си помисли, че те не биха могли да надушат миризмата на койот, тъй като излаялият миришеше на човек, така се надяваше Четансапа. Той прескочи оградата с къс страничен скок. После тръгна бавно по посока на койотския лай, който бе чул. Държеше се като човек, който е забелязал нещо подозрително и отива да провери. Това му държане двамата други дежурни можеха само да одобрят, в случай, че го наблюдаваха.
Когато Черния сокол се отдалечи дотолкова, че едно леко възвишение на почвата го прикри от всякакво наблюдение, той се спря. Наведе се и вдигна ръце нагоре. Беше измъкнал огнивото си и изби от него искри, които осветиха мършавото му лице под периферията на цилиндъра. Сега някой приближаващ се пълзешком можеше със сигурност да се увери кой стои пред него. Четансапа остави искрите да се разхвърчат и прибра отново огнивото си. Изчака да види няма ли да се раздвижи нещо.
И наистина. Някакъв мъж припълзя и се спря легнал на два метра пред него.
— Братко? — промълви Черния сокол между едва отворените си устни.
— Шунктокеча! — стигна до него отговорът също така тихо и другият допълзя до краката на Черния сокол. — Шунктокеча и четирима бойци. — Делаварът бе навикнал вече сам да се нарича на езика на дакота.
— Дежурен съм до вратата на заграденото за конете място — отвърна шепнешком Четансапа. — Влезте при мене.
— Хау.
Разговорът бе приключен.
Четансапа продължи напред и после зави. Тръгна бавно обратно към конете и зае отново старото си място край входа.
Скоро видимите само за него човешки змии се промъкнаха по земята. Те тикаха пушките пред себе си. Напъхаха се под оградата между конете. Тъй като предварително се бяха натъркали с особена дъхава билка, животните не се обезпокоиха. Черния сокол даде последни нареждания на другарите си:
— Ще убием двамата постови. Шунктокеча назад. После заминаваме с всички мустанги.
От североизточна посока се чу ясен конски тропот.
Четансапа впери търсещ поглед към прерията. Шонка се завръщаше със своите мъже от преследването на черните ходила. Преоблеченият дакота край оградата гледаше приближаващите се. Трима ездачи водеха със себе си три коня, за гърбовете на които бяха завързани изпаднали в безсъзнание или убити индианци. Четансапа издърпа навреме прътовете, за да освободи входа на ограденото място, без пристигащите да го видят по-отблизо, докато върши работата си. После той зачака, защитен отново от погледа им от телата на конете. Ездачите скочиха на земята. Шонка и двамата му съпровождачи смъкнаха тримата мъртви дакотски полицаи, които бяха завързани за конете, и подкараха животните навътре в ограденото място.