Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
— Елате — каза след това той на своите другари, — да вървим малко встрани. Тази мърша твърде много ми мирише!
Обяснението му не беше кой знае колко убедително, но Четансапа и делавърът се изправиха, за да придружат хитрия Чапа. Веднага щяха да разберат какво в същност искаше той. Когато се отдалечиха достатъчно от пленника, за да не може да ги чува, Къдрокосия се спря.
— Така, сега можем да разговаряме. Какво смятате вие?
Четансапа поклати цилиндросаната си глава.
— Не мога да разбера плана ти.
— Изглежда, най-слабите бойци понякога имат и най слабия разум. Всичко е наред вече. Тази нощ Шеф дьо Лу трябва да освободи тайно Татокано.
— Аз? Не! — отказа делаварът.
— Да, да! Той ще ти се довери, защото ти си служил при дългите ножове. После ще побегне към милаханска в северните фортове и ще им съобщи всичко, което аз сега му разказах, като голяма подслушана тайна. Те ще му повярват и ще се върнат обратно в своите фортове, защото ще се изплашат, че ние ще ги нападнем там.
Четансапа свали цилиндъра, сякаш искаше да си проветри главата, и прекара ръка по косата си.
— Ти си мъдър, Чапа, и имаш право. Можем да опитаме.
— Хау! — съгласи се и Шеф дьо Лу да участвува в играта. Мъжете се върнаха в своя временен лагер сред горичката и използуваха останалите дневни часове, за да поспят. Когато Четансапа ги разбуди, вече беше тъмно и от облаците ръмеше леко. Шеф дьо Лу се примъкна според уговорката до Татокано, за да го освободи от ласото, в което бе омотан. При това го посъветва още веднъж да побегне колкото се може по-бързо към северните фортове и да съобщи там онова, което бе научил; това бил единственият начин да се спаси. Скоро след това наблюдателят горе в дървото проследи беглеца, който, след като се промъкна на известно разстояние наведен, побягна подобно на бърза като вятъра антилопа сред мрака в северна посока.
БРАТОУБИЙСТВЕН БОЙ
Четансапа и другарите му започнаха нощното привидно нападение върху лагера на капитан Роуч край малкото езерце. Конските копита затрополиха по обраслата с трева земя. От локвите пръскаше мръсотия чак до коремите на конете и вър — ху краката на ездачите. Беше тъмно като в рог, тъй като дъждовните облаци прикриваха месеца и звездите, та нощта бе тъкмо подходяща за изпълнение на замисли, които не бива да се проумеят. Един по един дакотските бойци заобиколиха височинката и малкото езерце с бързите си коне. Те ту се приближаваха, ту се отдалечаваха. Около вражеската позиция непрекъснато прокънтяваше подигравателното „Хи-я“ като вик на невидими нощни призраци. Заплющяха изстрели ту наблизо, ту отдалеч. Кучетата на черните ходила виеха проточено край езерцето. Откъм височината и езерцето отвръщаха отделни пушечни изстрели. Ако се съдеше по страха им, беше сигурно, че през тази нощ Роуч и неговите хора умираха неведнъж от ужас. Както Четансапа бе предрекъл, споменът за генерал Къстър, чиито части бяха напълно унищожени от дакотските бойци, все още не излизаше от умовете на офицерите и войниците. Нямаше никакво съмнение, че Роуч и неговите хора щяха да тръгнат обратно на юг през следващия ден заедно с полицията на агенцията. Там обаче капитана явно не го очакваше повишение в чин майор.
Според уговорка Четансапа непрекъснато се срещаше с Шеф дьо Лу по време на нощното измамно нападение. В един такъв миг делаварът му предложи да използува сам непроницаемия мрак, за да се промъкне във вражеския лагер и да се постарае да узнае там още нещо. Четансапа даде съгласието си, но помоли делавара да не се бави много, тъй като трябваше скоро да тръгнат на север и да настигнат преселническия керван на дакота. При този топъл дъжд съществуваше опасност ледът на Жълтокаменната река да се разпука и ледоходът да пресече пътя към Токай-ихто.
Докато Шеф дьо Лу изпълняваше своето предложение, Четансапа продължаваше да обикаля с останалите си другари лагера. Веднъж той забеляза нещо, което го учуди. Сред поляната стоеше свободен кон и пасеше. Макар, докато яздеше, Черния сокол да бе минавал много пъти покрай това място, досега той не бе забелязал животното. Откъде бе дошло то тук? Може би това беше някой избягал кон от ограденото място, откъснал се от своя табун? Това изглеждаше най-вероятно. Четансапа реши да вземе коня. Един кон в повече никога не бе излишен. Той подкара своя жребец ходом, за да не изплаши животното. Скубането на тревата заглъхна, тъй като то бе усетило приближаващия се ездач и бе вдигнало глава. Четансапа тъкмо се канеше да хване чуждия кон за повода, когато някой го надхитри. Нечий здрави ръце го сграбиха за левия крак и го смъкнаха от белия му жребец на земята. Четансапа полетя. Когато успя отново да скочи на крака, той чу отдалечаващия се галоп на два коня: неговият бял жребец и чуждият кон се носеха навътре в мрака. Скоро те изчезнаха от погледа му. Дакотският боец потърси пушката си, която бе изпуснал, падайки. Не можа да я намери никъде. Стоеше сам на тази далечна ливада сред тъмната нощ. Потърси още веднъж пушката си, но безуспешно. Тя беше изчезнала. Черния сокол трепереше от яд. Изчакваше нещо. Само да посмее този жалък тип да се приближи още веднъж насам! Четансапа не можеше да знае накъде бе изчезнал неприятелят му в нощта и мъглата. След малко обаче отново чу отстрани приглушения конски галоп, който съвсем бе забравил във възбудата си, и си спомни за своите бойци. В този миг се разнесе подсвирването на Шеф дьо Лу, знакът, че той се завръща от своя разузнавачески поход. Трябваше да тръгнат към Жълтокаменната река, преди ледът да се разпука.