Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
Мъжът с цилиндъра на главата запъна отново прътовете, когато враговете му вече крачеха към шатрите. Те носеха убитите със себе си.
Щом новодошлите изчезнаха в шатрите, Четансапа изтегли отново прътовете. Сега беше моментът да уредят работата с конете. На източния хоризонт вече се провидя първият зеленикав светлик, който освети нощното небе, и звездите леко побледняха.
Четансапа веднага видя, че другите двама постови бяха изчезнали. Той мина между конете край скритите си другари, които му показаха плячкосаните оръжия.
— Къде е Бобъра? — попита кратко той.
— Край тополата. Прибира останалата плячка. Роуч е оставил там още катъри, месо и муниции в своите палатки.
— Добре. Вие сте готови — ще ви свирна. Ще изкараме конете навън и ще ги подгоните край тополата по следите на Токай-ихто през Жълтокаменната река.
Щом даде нарежданията си, Четансапа изтича обратно, между конете в най-задния край на ограденото място, Делаварът го очакваше там.
Четансапа му обясни още веднъж, шепнейки, намеренията си. После яхна белия жребец. В същия миг и Шеф дьо Лу вече седна върху един пъстър кон, който си бе избрал. Прозвуча ясно изсвирване с уста, Четансапа даде сигнала и един многоглас страшен рев му отговори. Кожените камшици изплющяха върху гърбовете на сплашените коне. Първите вече побягнаха към изхода. Белият жребец се вдигна на задните си крака и размаха предните и Черния сокол, който държеше в едната си ръка пистолета, а в другата камшика, стисна тялото на животното с жилестите си бедра. Продължаваше да крещи безспир. Табунът пред него напираше изплашен към изхода на ограденото място. Прътовете изтрещяха и стреснатите животни се понесоха в тъмната степ. Белият жребец се бе обърнал назад, тъй като не можеше да си пробие път напред през напиращите свои събратя, и се прехвърли с един чудесен лек скок през оградата. Няколко смели коне последваха примера му и полетяха след него в буен галоп през прерията. През същото време по-голямата част от табуна вече бе излязла на юг от оградата и също се носеше напред, насочвана от крещящите и размахващи камшиците си бойци.
Всичко стана за секунди.
Ездачите чуха зад гърба си яростния лай на кучешката глутница и крясъците край шатрите. Изтрещяха изстрели и край летящите напред ездачи изсвириха куршуми. Никой обаче не можеше вече да заплаши истински препускащите напред мъже. Всички коне бяха избягали. Няколкото, които не можеха да поддържат устрема на останалите коне и които навярно господарите им бяха успели да заловят, бяха само ранени животни, които не можеха да свършат никаква работа. Безпомощни, треперещи от яд, враговете бяха принудени да останат в лагера си. Кавалерийската част се бе превърнала принудително в пехотинска.
Излавянето на конете на врага — обичан и често упражняван удар по време на бой от прерийните индианци, отново бе излязъл успешен.
Рано сутринта след този голям успех Четансапа, Шеф дьо Лу, Бобъра, Стария гарван и неговият най-млад син седяха в тополовата горичка край потока, където Четансапа си беше пригодил първото скривалище. По-големият син на Гарвана се бе покатерил на най-високата топола и оглеждаше оттам околността както глупавият Татокано през предишната нощ. Сина на Антилопата и Копиен връх се носеха с големия конски табун по следите на кервана на Токай-ихто. Конете на шестимата останали назад индианци пасяха в храсталака. Мъжете бяха хапнали малко и изпушили по една лула и сега се изтягаха с удоволствие на слънце. Далеч от малката група, на края на горичката, лежеше овързаният Татокано. Четансапа все още бе облечен в неговата униформа и си играеше със смачкания цилиндър. Щом го погледнеха, мъжете отново избухваха в доволен смях.
— Ще ми кажеш ли най-после, най-хитри от всички бобри — заговори Четансапа, след като си бяха разказали първите преживявания по време на нощното приключение, — ще ми ка-жеш ли най-после защо искаш да стоя все още облечен в тази униформа и защо остави толкова надалеч нашия пленник?
— Да, ще ти обясня, най-слаба от всички тополи! — отвърна усмихнат Чапа. — Най-напред обаче ти трябва да ми кажеш колко дълго смяташ да останеш тук?
— Ще ти отговоря. Ще останем целия ден, за да проследим какво ще прави в страха си Роуч. Сега той си мисли за съдбата на Къстър и се страхува, че ние искаме да избием и него, и всичките му хора. Затова се окопава сега там, както вече ми съобщи по-старият Гарван, и ще остане край своето блато и онова възвишение като някое прерийно куче с пребити крака. Когато се осмели да тръгне отново, сигурно ще се насочи обратно на юг. Ако беше само заради него, нямаше да се бавим тук. По-опасни от него обаче са Шонка и неговите червени койоти. Те жадуват за мъст, това е сигурно, и са бързоходци като всички дакотски бойци. Затова именно ние ще останем тук и ще ги дебнем и когато падне нощта, ще заобиколим още веднъж лагера, ще се развикаме и ще започнем да стреляме. Тогава Роуч ще заповяда на Шонка да остане при, него да го брани и по този начин ние ще се освободим и от Шонка, и от останалите дакота. Хау.