Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
В стаята нямаше никой друг.
Лорд Вандаариф все още не бе забелязал присъствието на Чан, — беше се навел и пишеше съсредоточено. Чан си спомни главната си задача — да намери таен вход за голямата зала. Не виждаше такъв. На отсрещната стена зад масата имаше врата, но май тя бе единствената.
Докато пристъпваше напред, зърна с крайчеца на окото си нещо, което привлече вниманието му… картината зад него — не я бе погледнал на светло. Погледна отново към Вандаариф, който изобщо не му обръщаше внимание, и отвори широко вратата. Още едно платно на Оскар Вайланд, но не беше точно картина… всъщност беше като гърба на фрагментите от „Благовещение“ и другите картини. На пръв поглед приличаше на пресичащи се линии, но в действителност беше гъсто изписана мрежа от символи и диаграми. Цялостната форма на формулите, видя Чан повече инстинктивно, отколкото с разбиране, беше на подкова… математически уравнения, изписани във формата на Харшморт Хаус. Освен това, осъзна той с известно смущение, докато се питаше дали това проникновение не е просто продукт на собствения му низък, перверзно анатомичен ум, извитото и на къщата и странно оформеното цилиндрично изображение на голямата зала, по-дълга, отколкото си бе представял, което явно влизаше в нея… каквото и да имаше предвид алхимията на Вайланд, беше съвсем ясно, че то се корени в сексуалното събиране, като всяко първично преобразование — или смисълът беше, че това е едно и също? Чан не знаеше как е свързано това с церемонията в залата или с Вандаариф. И все пак… опита се да си спомни кога Вандаариф беше купил и преустроил затвора Харшморт — най-много преди една-две години. Галеристът не им ли беше казал, че Вайланд е мъртъв от пет години? Това беше невъзможно — алхимическата картина на вратата определено беше дело на същия човек. Възможно ли бе Вайланд изобщо да не е мъртъв? Възможно ли бе да е бил тук — по своя воля може би, но предвид степента, до която Вандаариф и Д’Орканч експлоатираха всяко негово откритие, изведнъж му се стори по-вероятно да е бил затворник или дори по-лошо, да е станал жертва на собствената си алхимия, умът му да е бил изстискан в стъклена книга, за да бъде използван от други.
И въпреки всичко, въпреки умората и отчаянието, Чан не можеше да не се хване за сламката надежда, че ако Вайланд е жив, значи може да бъде намерен! Откъде иначе биха могли да научат как да се справят с ефекта на стъклото? Мисълта, че това е шанс да се спаси и Анжелик, го жегна право в сърцето. Да, сърцето му се разкъсваше: непоколебимостта му да спаси Селесте, копнежът му да опази Анжелик — невъзможно беше. Вайланд можеше да е навсякъде: да е окован в клетка или да точи лиги в някой затънтен ъгъл… а ако бе запазил разсъдъка си, къде би могъл да е от най-голяма полза за Кликата?
Погледна пак картината. Наистина беше карта на Харшморт, но същевременно бе и алхимическа формула със смайваща сложност… и беше явно порнографска. Съсредоточи се и определи къде се намира. Имаше ли оттук някакъв видим път към голямата зала и кулата паноптикум в нея?
Самата стая бе отбелязана — знаеше достатъчно гръцки, за да го разчете — с алфа и точно над нея, сякаш написана на степен, една мъничка омега… и от омегата тръгваше една ясна линия боя, която стигаше до гнездото символи, които представляваха залата. Добре де — ако стаята беше алфата, къде тук можеше да е омегата? Според него бе точно зад бюрото на Вандаариф, където тежка завеса скриваше стената.
Но Вандаариф… Вандаариф все още не се бе откъснал от писането — какво толкова важно пишеше? И как така не го беше усетил? Чан го погледна по-внимателно — не че досега го беше изпускал от поглед.
Очите на Вандаариф бяха отворени, но някак замъглени, мисълта зад тях беше някъде другаде — гледаха бюрото, но доста встрани от това, което пишеше, сякаш записваше нещо по памет. В следващия момент Вандаариф довърши страницата, пусна я на пода, взе друг лист и продължи да пише, без да вдига глава. Чан погледна към пода и видя много листове, изписани от край до край. Погледна още веднъж неспиращите пръсти, смразен от нечовешката настойчивост на драскащото перо, и забеляза, че върховете им са синкави… но в стаята не бе студено, а и синьото някак сияеше под бледата кожа.