Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Когато стигна до тях, отново погледна, като първо отвори шпионката от лявата страна, където бе видял жената. Съвестта го гризеше — дали не трябваше да остави дупките и да тръгне право към кабинета? Но така щеше да пропусне много информация за Кликата, която нямаше да може да получи друг път. Надникна в стаята и замръзна: вътре имаше двама мъже с черни униформи, които помагаха на възрастен мъж в червено да се настани на един диван. Висш духовник. Лицето му беше в сянка — но възможно ли бе да е епископът на Бакс-Саорн? Чичото на херцога на Сталмере и кралицата? Той беше най-влиятелният духовник в страната, съветник на правителството, спирачка за корупцията… а тук зложелателни лакеи бършеха лигата от устата му. Единият мъж уви нещо в плат — без съмнение поредната книга, а другият премери пулса на епископа. После и двамата се обърнаха и бързо излязоха.
Без да се замисли повече за покварения епископ — и без това не можеше да направи нищо за него — Чан се обърна към шпионката на отсрещната стена. Друг мъж, отпуснат върху книга — колко от тези адски неща бяха направили? Това без съмнение беше Анри Сонк. Обичайното му излъчване на сила и власт напълно липсваше… на Чан дори му се стори, че всичките му присъщи качества някак си са изцедени… Изцедени в книгата? Мисълта беше абсурдна, но той си спомни стъклените карти — начина, по който спомените се запечатваха в тях. Ако книгите правеха същото в по-голям мащаб… Изведнъж се запита дали спомените просто се препечатват от ума на жертвата… или се отстраняват? Колко от спомените на Анри Сонк — от душата му — бяха свалили тук?
Следващите шпионки му показаха същото и въпреки че той не познаваше повечето отпуснати хора, тези, които позна, бяха достатъчни, за да разкрие явното нападение над влиятелните личности в страната: видя министъра на финансите, министъра на войната, една известна актриса, една херцогиня, един адмирал, един съдия от Върховния съд, издателя на „Таймс“, президента на Имперската банка, вдовстващата баронеса, която управляваше най-важния определящ мненията салон в града, и накрая — той почти се изкуши да отложи още търсенето си и да се намеси — Маделин Крафт. Всички бяха в почти наркотично състояние на опиянение, с отсъстващо съзнание и безразлични тела — единственото, което привличаше вниманието им, беше поставената пред очите им книга. В няколко случая видя хора с маски — мъже и жени, които наблюдаваха поразените жертви, понякога прибираха книгата и започваха да ги будят, понякога ги оставяха да се потопят още повече в сините блестящи дълбини. Не познаваше никого от тях. Сигурен беше, че само преди няколко дни работата им е била изпълнявана от подобните на госпожа Марчмур и Роже Баскомб — а преди още няколко дни лично от графинята и Сонк. Организацията им обаче явно се беше разраснала, двамата бяха привлекли много нови последователи и сега бяха свободни за по-важни дела. Което беше поредната подсказка, че в къщата става нещо друго, може би като прикритие за подчиняването на тези видни люде, но достатъчно важно, за да привлече водачите на Кликата. Трябваше да побърза.
Подмина останалите шпионки и стигна до края на прохода. Мислеше, че ще намери врата. Вместо това намери картина. Бастунът му лекичко се удари в нещо, което не беше камък, и той предпазливо посегна с ръка и напипа платно и орнаментирана рамка. По големина приличаше на портрета на Робърт Вандаариф, който скриваше входа към килиите. Чан затърси опипом резе или лост, който да отвори скритата врата. Но защо картината бе от вътрешната страна? Значеше ли това, че вратата се върти на триста и шейсет градуса и някой вече е влязъл през нея? Това беше малко вероятно — прости скрити панти, които се отваряха и затваряха нормално, щяха да са много по-лесни за употреба и за криене. Но тогава какво имаше на това платно, че трябваше да остане невидимо в тъмнината?
Не, това нямаше значение сега. Как се отваряше тази врата — това беше важното. Дръжката би трябвало да е скрита… може би не беше пред рамката, а бе част от нея. Плъзна пръсти по вътрешния ръб на богато украсената рамка и напипа извита вдлъбнатина. Аха!
Отвори и влезе.
Мигом разбра, че това е кабинетът на Вандаариф, защото той самият седеше пред него на огромно бюро и съсредоточено пишеше нещо със старовремско перо. Не вдигна очи. Чан направи още една крачка, очите му се стрелкаха из стаята. Килимите бяха в червено и черно, продълговатото помещение беше разделено на функционални части от мебелите: дълга маса за срещи, заобиколена от столове с високи облегалки, няколко тапицирани кресла и дивани, бюро за асистента, редица високи заключени шкафове за книжа и накрая бюрото на господаря, голямо колкото масата за срещи и покрито с документи, навити карти и мръсни чаши — всички изтикани на ръба на настоящата му работа като останки от корабокрушение на брега.