Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Разбра какво става в този кабинет. Робърт Вандаариф се бе превърнал в безпомощен автомат, който изпразваше ума си от всичките си финансови тайни. Заобиколи писалището, дръпна завесата и видя зад нея врата. Заключена. Нямаше време да я отключва, а и беше ужасен от безчувствения Вандаариф зад себе си, така че просто я изби с ритник, без да го е грижа за шума.
Видя извиващ се каменен тунел, който се спускаше надолу и се губеше от поглед.
Лорд Вандаариф пишеше все така съсредоточено зад гърба му. Чан тръсна глава и забърза по тунела.
Тунелът беше с гладка каменна настилка и осветен от поставени на равни разстояния газови лампи. След стотина крачки леко завиваше и Чан забави ход и се ослуша. Чу далечни гласове, издигащи се в песен. Напред и надясно беше голямата зала. Дали щеше да има пазач? Пеенето заглушаваше всички останали шумове. Идваше отдолу… от зрителите в килиите! Чан клекна и внимателно надникна иззад ъгъла.
Тунелът водеше до тесен мост с вериги от двете страни, който стигаше до зловеща черна кула от стомана, която влизаше в каменния таван. Пеенето идваше отдолу. Чан погледна натам, но заради мъждивата светлина не можеше да види залата добре. В другия край на моста имаше желязна врата, открехната. Чан мина по моста и спря пред нея. Ослуша се, не чу нищо и се вмъкна в тъмнината… и се озова на вито стълбище от стоманени стъпала.
Тръгна надолу, към гласовете. Чуваше пеенето все по-ясно, долавяше отделни думи и изрази — „непроницаемо синьо“, „безконечно зрение“, „сладко спасение“.
Насмалко да се спъне в нещо. Наведе се. Захвърлено палто. Не, беше шинел, тъмносин, изцапан с кал — и с кръв също така.
Петната все още бяха влажни, цялата предница на шинела беше подгизнала. Не видя обаче дупка в самата дреха — кръвта от собственика на шинела ли беше, или от негов противник? Но този шинел… нашивките на твърдата яка, сребърният ширит около еполетите…
Това беше шинелът на Свенсон, без съмнение, покрит с още несъсирила се кръв.
Бързо се огледа и видя по стената лъскави червени капки. Беше се случило тук, на стълбите, преди съвсем малко. Мъртъв ли беше Свенсон? Как изобщо бе стигнал до Харшморт от Тар Менър? Чан огледа стъпалата надолу. Имаше кървава следа, размазана… не беше оставена от вървящ ранен, а от ранен или мъртъв, когото бяха влачили.
Захвърли шинела и затича надолу по стълбите. Знаеше, че разстоянието е горе-долу като това, което вече бе изминал — около двеста стъпала? Какво ли щеше да намери най-долу? Трупа на Свенсон? Какво правеше Д’Орканч? И защо нямаше стражи?
Кракът му се подхлъзна в локва кръв и той се хвана за парапета. Щеше да е прекалено просто да се озове долу със строшен врат заради елементарна грешка. Наложи си да се съсредоточи — гласовете още пееха, но сега хорът беше над него — беше слязъл покрай редовете килии за зрителите. Но кога беше дошъл Свенсон? Трябваше да е дошъл с Аспиш! Нима докторът бе причината за тревогите на Смайт? Не му се нравеше картината как докторът стои сам срещу тези хора — той не беше войник нито хладнокръвен убиец. Това беше ролята на Чан и той знаеше, че трябва да застане до Свенсон.
А ако Свенсон бе мъртъв? Тогава ролята на Чан може би беше да умре заедно с него… и с госпожица Темпъл.
Слезе тичешком по още трийсетина стъпала и спря на една тясна площадка. На стената имаше наблюдателен отвор и той го открехна и се ухили със зловещо одобрение. Отворът беше покрит с опушено стъкло. Отвътре той виждаше през него, но затворниците от другата страна не можеха да видят дали металното капаче е вдигнато. Свали очилата си и притисна лице към стъклото точно в мига, когато пеенето спря.
Над и срещу него бяха килиите със зрителите, пълни с добре облечени хора, всички с маски, притиснали лица към решетките като в някоя лудница. Той погледна надолу, но не видя масите. Все още беше прекалено високо.
А после отдолу прозвуча глас — неестествен, странно дълбок и мощен. Не го позна веднага… беше чувал как този мъж казва само една-две думи на Харалд Крабе, и то с дрезгав шепот, но помнеше огромната облечена в кожа ръка, прегърнала Анжелик. Това бе граф Д’Орканч. Чан изруга и затича надолу с всички сили, а нечовешкият глас на графа отекваше сякаш отвсякъде: