Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
Имунната система на града бе изключително подготвена за борба с подобни инфекции; те се овладяваха, изолираха и концентрираха на няколко места, където една след друга биваха дезинфекцирани. Но градът продължаваше да усеща болки в ставите си, а треската му се засилваше с всеки изминал ден, защото истинската му болест беше причинена от вирус.
Вирус, причиняващ заболяване от съвсем различен тип.
Над северозападния квадрант на столицата, Гетото на пришълците, се издигаше черен стълб от дим. Всички сгради, които гледаха към реката, бяха почернели; повечето бяха частично срутени, а други бяха изгорели до основи. Малката част от Града на пришълците, която се виждаше оттук, приличаше на обгоряла обвивка на замък, след като мародерстваща армия го е опустошила отвътре.
Всичко това не означаваше почти нищо за Гибелта на Каин; той просто гледаше с безразличен поглед към останките. Гибелта на Каин се беше родил в планините само преди пет дни. Все още не познаваше добре новия си живот. Все още се изненадваше как го кара да се чувства светът, защото не реагираше по познатия от предишния му живот начин; не спираше да се изненадва от промяната в себе си.
Ето например: застанал на палубата на баржата, той предполагаше, че вероятно е единственият, който е запознат с болестта на града. Може би само един или двама от стотиците хиляди жители разбираха концепцията за вирусна инфекция; самият той не бе наясно, докато не му беше обяснено с подробности от покойния Винсън Гарете. И вместо да скочи на брега и да започне да оплаква съдбата на града, вместо да се втурне към посолството, за да предупреди Временния посланик за опасността, вместо да предприеме някакви действия, той просто стоеше, облегнат на парапета, чоплеше лющещото се покритие и наблюдаваше.
Долу, на дока, се беше събрал в пълен състав Имперският военен оркестър — двеста музиканти, чиито месингови инструменти блестяха под яркото обедно слънце. Те се бяха строили като за парад, преметнали духовите си инструменти през рамо като оръжия; високите им цилиндрични шапки стърчаха бели като облаци, а ширитите им проблясваха в пъстроцветни дъги като слънчеви зайчета. Пред подредения в широка дъга оркестър стояха мирно петдесетина дворцови рицари; дългите им ризници сияеха под златисточервените мантии, а остриетата от алена стомана на алебардите им искряха като факли.
Той се зачуди колцина от тях са болни: в колко мозъка вече тлееше заразната лудост.
От баржата към пристана пуснаха дъсчено мостче. В подножието му чакаше талига с два здрави впрегатни коня. Върху талигата беше построена платформа с височина около пет фута, а върху нея бе поставена решетка, скована набързо от парчета дъски. До талигата чакаха четирима монаси, Посветени, въпреки мръснокафявите им роби, които оповестяваха принадлежността им към Манастирите. Подобни роби се носеха обикновено от Непосветени, публичните лица на Манастирите. Те идеално успяваха да прикрият артанските безпружинни арбалети, които носеха и четиримата.
В ледените очи на Гибелта на Каин проблесна ново отражение: двама монаси — този път истински Непосветени — сваляха от палубата една носилка. Върху нея лежеше среден на ръст, на вид съвсем обикновен мъж на средна възраст. В черната му коса се бяха появили бели кичури, в тон с прошарените петна в едноседмичната му черна брада. Ръцете му висяха отпуснати и неподвижни от носилката, сякаш беше в безсъзнание; Гибелта на Каин знаеше, че не е така.
Мъжът не помръдваше, защото само неподвижността можеше да боли повече от движението: стоеше неподвижно, защото движението щеше да облекчи страданието му, а той не можеше да понесе това. За него само болката имаше значение.
Пет дни — от момента на раждането му — Гибелта на Каин не беше изоставял този мъж, първо във влака, който го откара по западния склон на Седлото на Хрил до речното пристанище Хараха, след това на баржата, която се спусна от Хараха до столицата на Империята. Гибелта на Каин се хранеше в грозния навес, скован от потрошени дъски и вкоравено от мръсотия платно, който бе служил за каюта на мъжа, спеше там, четеше там, там правеше ежедневните си упражнения; Гибелта на Каин коленичеше край грубата койка на мъжа за ежедневните си молитви към Спасителя, Възнесения Ма’елкот.
Стоеше неотстъпно до мъжа, защото всяко отдалечаване би означавало да пропусне болката. Гибелта на Каин се хранеше с болката на мъжа, пиеше я, дишаше с нея, попиваше я с порите си. Това бе неговата причина за съществуване. Мъжът имаше много имена, от които Гибелта на Каин познаваше само няколко; той ги изреждаше наум, докато гледаше как монасите вдигат сакатия мъж от носилката и го оковават изправен към решетката върху платформата.