Острието на Тишал

1.

Гибелта на Каин се облегна на сребристия, напукан от времето парапет, ограждащ палубата на баржата, и се загледа в доковете на Анхана с очите си с цвят на замръзнала река под безоблачно зимно небе. Фигурата му сякаш бе изработена от дъб и конопени възли, облечени с кожа; косата му бе остригана ниско и само мъх покриваше скалпа му, мускулите в краищата на изсечените му като с нож челюсти потрепваха нервно.

Очите му се присвиха под блясъка на изгряващото слънце и той се замисли за съдбата.

Беше облечен в обикновена туника и панталон от кафяво кадифе, свободен и торбест, с една идея по-светъл от кожата му. В сандъка под койката в каютата му лежаха алените му роби на Посланик на Манастирите, но той вече не ги носеше; възнамеряваше да се откаже от дипломатическия си пост в момента, в който стигнеше до Посолството в Анхана.

А след това…?

За пръв път от незапомнено колко дълго време той не знаеше каква ще е следващата му крачка.

Градът, който го заобикаляше, му беше дом повече от двайсет и четири години; тук се беше родил, тук бе преминало детството му, в един от кварталите на Индустриалния парк, който можеше да се види от мястото, където бе застанал. Зад него, от другата страна на този ръкав на Великия Чамбайген, се издигаха масивните стени на Стария град на Анхана, изградени от огромни варовикови блокове, по-големи от баржата, с която се бе спуснал по реката от Божиите зъби; почернялата от пушеците и хилядолетията стена, осем пъти по-висока от човешки ръст, се спускаше почти до самата вода.

Ковачницата на мъжа, когото бе наричал свой баща, все още се намираше на мястото си, недалеч оттук; когато затвореше бледосините си очи, той можеше да види малката стаичка, разположена под голямата спалня, където прекарваше нощите си. Благодарение на силата на ума си той можеше да си се представи на всякаква възраст, можеше да види родителите си, сякаш бяха още живи, или да се прехвърли напред, за да улови лицето на онзи, който в тази ясна утрин спеше в същата онази мъничка стая. Можеше да се промъкне в жилището на първата си любов или в килията под Посолството на Манастирите, където беше прекарал толкова часове в медитация. Градът беше част от семейството му, родител, по-възрастният брат, който никога не бе имал. А сега този град беше болен.

Анхана щеше да загине от вирус.

От няколко дни градът не се чувстваше добре, трескави фантазии нахлуваха в сънищата му, но той все още не осъзнаваше колко е зле. Имунната му система — Имперската жандармерия и армията — се приготвяше за борба с една бактериална инфекция: растящата вътрешна колония, наречена каинизъм, философска болест, която атакуваше вярата на гражданите в Църквата на Любимите деца на Ма’елкот и в самата Империя. Докато се разпространяваше, тази инфекция излъчваше токсини, които причиняваха болезнени абсцеси от безредици в покрайнините — в Града на пришълците и Лабиринта, — и бе започнала да засяга дори самия Стар град.