Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Взех душ, легнах и съм заспал.
Събудих се и скочих в леглото. Сякаш изобщо не бях заспивал. Звукът, който ме събуди, още звънтеше в ушите ми. Беше някакъв писък. И ето че се разнесе отново. Чист, сребрист, тънък писък.
Скочих от леглото и хукнах към вратата, сетих се, че съм гол-голеничък, грабнах халата и излетях. От стаята на майка ми долитаха звуци, подобни на хлипане. Вратата беше отворена и аз се втурнах вътре.
Тя седеше на края на леглото си по пеньоар, стиснала в ръка белия телефон, гледаше с обезумял поглед и хлипаше монотонно, на равни промеждутъци. Приближих се до нея. Тя пусна телефона, който тупна на пода, насочи показалец към мен и закрещя:
— Ти направи това, ти! Ти го уби!
— Какво? Какво?
— Ти го уби!
— Кого съм убил?
— Ти го уби! — И тя се разсмя истерично.
Хванах я за раменете и взех да я разтърсвам, мъчейки се да прекратя този смях, но тя започна да дращи с нокти и да ме бута. За секунда престана да се смее, за да си поеме дъх, и аз чух сухото потракване на мембраната, с което централата напомняше, че телефонът не е затворен. После смехът й заглуши този звук.
— Престани! Престани! — креснах аз и тя се вторачи в мен така, като че едва сега ме виждаше.
— Ти го уби, уби го!
— Кого съм убил? — разтърсих я аз.
— Баща си — отвърна тя. — Ох, собствения си баща. Ти го уби.
При такива обстоятелства научих това. В първия миг само онемях. Когато те прониже голям куршум, може да се завъртиш като пумпал, но нищо не усещаш. Поне в първия миг. А и бях много зает. На майка ми й беше зле. На вратата вече надничаха две черни лица — готвачът и прислужникът, и аз им викнах да не се мотаят, ами да повикат доктор Бланд. Вдигнах от пода тракащия телефон и го затворих, за да могат да се обадят от долния, после пуснах за секунда майка ми, за да затръшна вратата пред тези всевиждащи и всезнаещи очи.
Между хлиповете майка ми говореше и се смееше. Обясняваше колко го е обичала и как той е бил единственият човек, когото е обичала, и как аз съм го убил, как съм убил родния си баща и всякакви такива врели-некипели. Тя не стихна, докато не пристигна доктор Бланд и не й постави инжекция. Застанал до кревата, откъдето долитаха стихващите вече хлипове и бръщолевеници, той обърна към мен сивобрадото си кукумявче лице и каза:
— Джек, ще изпратя милосердна сестра. Жена, на която напълно може да се разчита. Не пускайте повече никого тук. Нали разбирате?
— Да — отвърнах, защото го разбрах, и разбрах, че той много добре е разбрал какво означават несвързаните приказки на майка ми.
— Стойте тук, докато дойде сестрата — каза, — и не пускайте никого. И сестрата да не пуска никого, докато не дойда и се уверя, че майка ви е дошла на себе си. Никого.
Кимнах и тръгнах да го изпратя до вратата. След като каза довиждане, аз го задържах за миг.
— Докторе — попитах го, — какво се е случило със съдията? Нищо не можах да разбера от майка ми. Удар ли е получил?
— Не — каза той и се взря в лицето ми.
— А какво?
— Застрелял се е — отвърна той, като продължаваше да се взира в лицето ми. После добави с професионален тон: — Вероятно здравословното му състояние го е накарало да направи това. Напоследък бе много отпаднал. А беше енергичен човек… спортна натура. Много често… — Сега той говореше още по-сухо и деловито. — Много често такива хора не могат да се помирят със загубата на силите си в последните години от живота. Да, убеден съм, че това е причината.
Не казах нищо.
— Довиждане, сър. — Докторът свали поглед от мен и тръгна към стълбата.
Вече започваше да слиза, но аз извиках след него: „Докторе!“ — и го догоних.
— Докторе — попитах го, — къде е стрелял? Искам да кажа, в коя част на тялото? Не в главата, нали?
— Право в сърцето — каза. И добави: — С автоматичен пистолет. Много чиста рана.
Той се спусна по стълбата. А аз останах в горния край и си мислех за това, че покойният се беше прострелял в сърцето — много чиста рана, — а не в главата, както правят някои: налапват дулото на пистолета и куршумът пробива мекото небце и пръсва черепа им, който се размазва като сурово яйце. Отвратително. Изпитвах голямо облекчение при мисълта за неговата хубава, чиста рана.