Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
Поколебах се само веднъж, когато станах, за да си взема пелерината и маската от пода. Бях наясно, че в мига, в който вратата се отвори и аз изляза от тази килия, се изправям срещу майка ми и всички останали от Седмината. Завинаги. Амин. Срещу армии, срещу огромни флотилии, срещу цялото сребро в планините, срещу един прокажен убиец, който ме искаше мъртва.
Но когато вратата се отвори, той трябваше само да ми зададе въпроса и аз разбрах, че ще го последвам до края на света, независимо от всички опасности, които ни предстояха. Защото в тях поне щяхме да бъдем заедно.
— Готова ли си?
— Готова съм.
Смъкнахме се по тясната стълба, надолу и надолу в кулата, както бяхме сторили и предишната нощ. Предполагах, че ще използваме пак тайния проход към „Санта Мария деле Грацие“, а оттам някак си ще успеем да се доберем до градските порти преди зазоряване.
— Твърде рисковано е — прошепна брат Гуидо. — За наше щастие, има и друг път.
Свихме наляво и поехме по друг проход — издигащ се нагоре и като истинска пещера, същински подземен път.
— Че оттук може да мине цял полк! — възкликнах.
— Такава е идеята.
— Накъде води? Към друга църква?
— Не. Извежда зад крепостта, директно към барко — ловните полета зад замъка.
— Извън градските порти?
— Извън градските порти.
Едва успял да довърши изречението си, и до ушите ми достигнаха чаткане на копита и пръхтене. Разбира се, че тунелът ще е охраняван. Заковах се на място. Знаех, че сме разкрити, но се надявах, че брат Гуидо ще се сети какво да каже, за да ни измъкне и този път. От чутото от майка ми тази вечер вече знаех, че дори и тя няма да може да ме опази, ако пак стъпя накриво.
— Не се страхувай. Това просто е нашето средство за придвижване.
Завихме зад ъгъла и там, масленочерен и с грива като изгоряла факла, ни чакаше великанският кон, който вчера бях зърнала под краката на Мавъра.
— По дяволите!
— Така е.
— Ама това е…
— Да, знам.
— И ти искаш от мен да…
— Да. Аз ще го яхна първи. А ти ще скочиш зад мен. Ще яздим двамата. Тамплиерите са го правили векове наред. Няма да ти навреди.
Не давах и пет пари за тамплиерите, които и да бяха те, но пък знаех, че никога досега не се бях качвала на истински кон. Единственият нищожен опит, който бях натрупала в тази област, се заключаваше в понито, което яздих от Фиезоле до Пиза с брат Гуидо, обаче то изобщо не можеше да се брои за яздене. И въпреки обучението ми за знатна дама, което бях получила напоследък, ездата не беше включена в уроците — венецианците не са конен народ, а единствените коне в целия град са четирите бронзови статуи на върха на базиликата. Майко Божия!
Брат Гуидо се метна умело върху красивия черен жребец и ме издърпа зад себе си. Конят стоеше неподвижно като статуя, което ме изненада — очаквах да се мята и да цвили.
— Не се притеснявай — прошепна брат Гуидо, доловил страха ми. — Това е боен кон, свикнал на битки и непоклатим като скала. Но иначе се дръж здраво.
Едва успях да обгърна с ръце кръста му, когато той заби пети в добичето и ние полетяхме. Заподскачах като чувал с ечемик отзад, докато накрая не хванах ритъма. Но си знаех, че след това упражнение бедрата ми ще ме болят най-малко седем дни и седем нощи. Нямаше съмнение обаче, че брат Гуидо е имал и уроци по езда по време на обучението си за благородник, защото яздеше леко, хванал небрежно юздите, премествайки умело тежестта си ту наляво, ту надясно. Преминахме с гръм и трясък закрития тунел, докато пред мен не изникна последното препятствие за нашето бягство — двама стражи между нас и нощното небе отвъд стените. Без да спира, брат Гуидо извади за пореден път плочката със змията.
— В името на Мавъра! Трябва да изведа дожаресата на безопасно място!
Стражите се поколебаха, но бързо дръпнаха пиките си. Не че имаха голям избор — черният като нощта кон не бе получил заповед да спре, което ще рече, че просто щеше да премине и през двамата, помитайки ги като сламки.
Измъкнахме се под звездното небе и прекосихме ловните полета — и ние почти като плячка, бягаща от кучетата на господаря.
Продължихме напред, без да се обръщаме, още около час. Когато земята под нас започна да се издига, дочух в далечината камбаните на църквите. Каленият в битки и невероятно издръжлив кон дори не намали темпото, докато не достигнахме до горист хълм със сребърно поточе, където брат Гуидо спря, за да даде възможност на жребеца да си почине и да се напие с прясна вода. Плъзна се елегантно на земята, помогна ми да сляза, а след това даде знак на животното, че може да пие, като го плесна приятелски по врата. Обърнах се към града, от който бяхме избягали и който все още се виждаше зад нас.