Лилит: Змия в тревата
- Автор: Чалкер Джек Лоуренс
- Серия: Четиримата владетели на Диаманта #1
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Аргус
- ISBN: 954-570-034-3
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Лилит: Змия в тревата». Краткое содержание книги:
Излегнах се пак на койката и се отпуснах в лек транс, за да подредя информацията от инструктажа и да помисля. Особено внимание обърнах на сведенията за живота и ярката, доста кървава престъпна кариера на Тремон. Не ми изглеждаше като човек, склонен да се сприятелява, но там долу ме чакаше свят, претъпкан с мошеници и бандити. Все някой от тях го е познавал.
Втора глава
Стоварен и изоставен
Освен редовната поява на храната нямах друг начин да меря времето, но във всеки случай пътуването беше доста дълго. Явно не им се харчеха излишни пари, та да превозват затворници по най-бързите междузвездни маршрути.
Най-сетне се скачихме с кораба-база, отдалечен на около една трета светлинна година от системата Уордън. Установих това не по усещанията си в килията, а по-скоро по внезапната им липса — вибрацията, този постоянен мой спътник, изведнъж изчезна. Иначе в отмереното ми съществуване нищо не се промени. Предполагам, че изчакваха да съберат достатъчно криминални от всички краища на галактиката, за да си струва да ни откарат по планетите. Оставаше ми само да седя и да предъвквам получените данни за милион и първи път. Понякога размишлявах и над факта, че почти сигурно не съм далеч от бившето си тяло (вече го възприемах само така). Чудех се дали не наднича да ме огледа… както и другите трима, които вероятно също бяха на кораба.
Имах време да доумувам и над положението в Диаманта на Уордън и причините той да бъде превърнат в съвършения затвор. Разбира се, не приех без съмнения тази глупост — в природата не съществува идеален затвор, макар че този тук отговаряше на почти всички възможни изисквания. Скоро след като стъпех на Лилит и започнех да вдишвам въздуха й, щях да се заразя с чудноват микроминиатюрен организъм, който на свой ред ще се заеме с домакинството във всяка моя клетчица. Щеше да си живее там, да си похапва от мен и дори да си заработва насъщния, справяйки се с вредните микроби, пазейки ме от болести и най-различни неприятности. Ако не с друго, мъничката твар се отличаваше с волята си за оцеляване, а за нея то беше възможно само ако и аз още мърдам.
Вездесъщата гадинка явно имаше нужда от нещо — някакъв елемент или друго условие, намиращо се единствено в системата Уордън. Никой все още не знаеше какво е то, пък и никой нямаше възможност да проведе изследвания както трябва, за да го открие, но каквото и да беше, срещаше се само в Диаманта. Явно не представляваше съставка на атмосферата, защото совалките поддържаха връзките между планетите, а в тях пътниците дишаха изкуствено пречистен въздух без никакви злощастни последствия. Не беше и в храната. Поне това провериха. Оказа се възможно хората да живеят съвсем спокойно със синтезирана храна в напълно изолирана среда, например в изследователска станция, обикаляща в орбита над някоя от планетите. Но отдалечен прекалено много спрямо слънцето, миниатюрният организъм загиваше, дори да има въздух и храна от Диаманта. И понеже вече е променил клетките ти, за да се настани уютно, и те зависят от него, за да си вършат работата нормално — умираше се мъчително, в страшна агония. Критичното разстояние бе около четвърт светлинна година и с това съвсем логично се обясняваше позицията на кораба-база.
Климатът на четирите планети обаче се различаваше, и още как! На всяка от тях микроорганизмът правеше с хората нещо специфично. Явно то зависеше от отдалечеността на местната звезда, щом наглед този фактор беше най-важен за оцеляването му. Промените бяха необратими и се запазваха, дори ако човек после се прехвърлеше на друг свят от системата Уордън.
Тези организми сякаш притежаваха свойство, смътно наподобяващо телепатията, само че никой не можеше да посочи точно как контактуват помежду си. Явно не бяха разумни същества, но поведението им изглеждаше предсказуемо. Повечето причинени от тях промени свързваха колонията в едно човешко тяло с процесите в друго… или много други. Ако си способен — контролираш своите мъничета. Именно тази дарба определяше кой на кого е шеф по планетите на Диаманта. Лесна за разбиране система, макар никой така и да не бе успял да я обясни досега.
Знанията ми за Лилит се свеждаха горе-долу до факта, че това е почти райски свят. Ругаех непрекъснато, защото не бях зареден с нормално програмиране, та да се опирам на пълноценна подготовка. Докато науча кое как става, щеше да мине време, може би твърде много време.