Лилит: Змия в тревата
- Автор: Чалкер Джек Лоуренс
- Серия: Четиримата владетели на Диаманта #1
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Аргус
- ISBN: 954-570-034-3
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Лилит: Змия в тревата». Краткое содержание книги:
Около денонощие и половина след скачването ни с базата (тоест, изядох пет порции храна) усетих друсане и трясъци, които ме принудиха да се просна на койката с лек пристъп на морска болест. Но не бях недоволен. Досетих се, че разместват затворническите клетки и ги нагласяват за навлизане в планетарната система. Очаквах това с доста противоречиви чувства. От една страна, жадувах отчаяно да се измъкна от тясната кутийка, която ми предлагаше единствено неизчерпаеми възможности за влудяваща скука. А от друга — излезех ли оттук, щях да попадна пак в килия, макар несравнимо по-просторна и вероятно по-хубава — на Лилит. Затворът си е затвор, ако ще да е с размерите на цяла планета. Колкото и да ми се отплаща със забавления, загадки; вълнения и не знам още с какво, за разлика от тая дупка, там щях да си остана завинаги.
Друсането скоро спря, последва кратко затишие, изпълнено поне за мен с напрежение и после отново усетих трептенето, показващо, че вече се движим — много по-забележимо от преди. Сега или бях в по-малък кораб, или килията ми се бе озовала по-близо до двигателите. Както и да е, минаха още четири безкрайни денонощия (дванадесет порции), докато стигнем целта. Вярно, бавничко напредвахме, но и това беше доста добро постижение за кораб с подсветлинна скорост, най-вероятно модифициран и напълно автоматичен товарач. Когато вибрацията затихна, разбрах, че сме в орбита около планетата. Пак се разкъсвах между възбудата и раздразнението от приклещилия ме капан.
Чух пукане и внезапно зазвуча високоговорител, за чието съществуване досега не подозирах.
— Всички затворници, внимание! — заповяда метално кухата пародия на мъжки баритон. — Навлязохме в орбита около планетата Лилит от системата Уордън.
Не ми каза нищо ново, но останалите, колкото и да бяха, сигурно сега научаваха къде са попаднали. Можех да отгатна какво изпитваха, спомняйки си бъркотията в собствената си глава. Вероятно същото важеше стократно по-силно за тях, защото аз поне бях подготвен. Нищо че не идвах тук по-охотно от който и да е сред тях… За миг се сетих за Владетеля Крийгън. Доколкото знаех, той бе пристигнал доброволно — единствен от всички. Чудно, наистина, какво ли го е подтикнало. Току-виж в Диаманта на Уордън има нещо, до което Конфедерацията не се е добрала…
— След малко — продължи гласът — вратите на вашите килии ще се отворят и ще можете да ги напуснете. Настоятелно ви препоръчваме да постъпите именно така, защото тридесет секунди по-късно те ще се затворят отново и вакуумните помпи ще започнат да изсмукват въздуха, за да стерилизират помещенията. Това ще означава смърт за всеки, който реши да остане.
Мила подробност, казах си. Похватите им не само предотвратяваха всякакви опити за бягство, но и ти предлагаха да продължиш или да умреш. Питах се дали някой би предпочел смъртта.
— Веднага след като влезете в главния коридор — дъднеше гласът, — ще спрете пред килиите си, докато вратите се затворят. През това време не трябва да правите нито крачка, иначе автоматичните системи за сигурност ще ви изпарят на място. Ще унищожим незабавно всеки, който не мълчи или откаже да се подчини на заповедите. Щом вратите се затворят, ще получите указания какво да предприемете по-нататък. Подгответе се за излизане… сега!
Преградата се плъзна встрани и аз минах през отвора, без да се помайвам. Имаше малка бяла вдлъбнатина с отбелязани места за поставяне на ходилата. Подчиних се на заповедите, колкото и да беше вбесяваща цялата тази история. Да си гол и изолиран в кораб, управляван изцяло от компютър, е нетърпимо унизително, защото ти се внушава, че всяко твое усилие е пълна безсмислица.
Все пак поне можех да се оглеждам. Стояхме в дълъг, задънен коридор, към стените на който бяха прикачени тесните килии. Преброих около дузина затворници. Подбрана реколта, отбелязах кисело. Почти по равно мъже и жени, голи и смачкани пандизчии, които скоро щяхме да бъдем зарязани на света под нас. Като знаех разходите за превоз дотук, чудех се защо ли просто не изтрият съзнанията ни. Какво ли намираха компютрите и майсторите на психосондирането в подобни унили типове, та непременно трябваше да ги оставят живи? Поне самите затворници не бяха наясно, в това не се съмнявах. А и дали някой изобщо беше…
Вратите се затвориха с трясък. Ослушвах се напрегнато, сякаш очаквах писъка на някакъв муден трътльо след започналото изпомпване на въздуха, но нямаше и намек за подобна мелодрама. Ако някой бе предпочел този път към избавлението, ние поне не го разбрахме.