Лилит: Змия в тревата
- Автор: Чалкер Джек Лоуренс
- Серия: Четиримата владетели на Диаманта #1
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Аргус
- ISBN: 954-570-034-3
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Лилит: Змия в тревата». Краткое содержание книги:
И още по-лошо — усещах леко трептене, което не идваше от определен източник. Не ме дразнеше, даже се долавяше трудно, но знаех каква е причината за него. Бях в кораб, който летеше нанякъде в пространството.
Станах, олюлях се от лек пристъп на световъртеж, но скоро ми олекна. Наведох глава, за да огледам тялото си. Невероятно мускулесто — сигурно бе принадлежало на някой миньор. По него имаше белези, явно лекувани не от медицински специалист. Разпознах две рани от нож.
Кожата ми беше почти изцяло покрита с гъсти и груби черни косми. По гърдите, ръцете и краката си имах повече козина, отколкото бях виждал досега на човек. Е, нямаше как да не забележа, че и полово съм надарен по-щедро, отколкото бих повярвал, че е възможно.
„Това не съм аз! — безмълвно крещеше съзнанието ми. — Един от тях съм — от копията!“
Отново се отпуснах на койката и си заповтарях, че е невъзможно. Нали знаех кой съм, помнех всяка подробност от живота и работата си.
След малко стъписването ми отстъпи пред гнева… и отчаянието. Аз бях копие, имитация на съвсем друг човек, който също си беше жив и вероятно се забавляваше, следейки всяко мое движение, всяка моя мисъл. Тогава намразих онзи с такова ненормално напрежение, че то не се поддаваше на никакви разумни доводи. Седи си, значи, в удобство и безопасност, наблюдава ме как действам — а когато всичко свърши, ще се прибере да му изтрият паметта и ще се върне към нехайното си живуркане, докато аз…
Щяха да ме натикат в един от световете на Диаманта, да ме затворят там, като че бях някой бандитски главатар, чак до края на живота ми… или поне до последния ден на това тяло. А после? Щом направех всичко, което се искаше от мен? Сам си го казах още при събуждането, сам си произнесох присъдата. Какви неща знаех, мили Боже! Разбира се, ще ме следят през цялото време. И ще ме убият, ако се издам. Все едно, приключа ли със задачата си, пак ще ме убият — за всеки случай.
В този момент моите професионални навици се намесиха и потиснаха яростта. Върнах си самообладанието и започнах да обмислям онова, което ми беше известно.
Наблюдение? Естествено по-строго от когато и да било преди. Спомних си, че Крега говореше за някакъв органичен предавател. Кефиш ли се сега, копеле мръсно? Голямо удоволствие ли е да преживяваш отново бъркотията в главата ми?
Отдавна усвоените умения пак се намесиха и ме укротиха. Няма значение, казвах си. Първо, знам как мисли той, а това е преимущество. Двойникът ми най-добре от всички разбираше колко трудно е да пречукаш кучи син като мен.
Все пак страшен шок е да осъзнаеш, че не си този, за когото се мислиш, а изкуствено творение. Тежък удар е и да разбереш, че предишният живот, който си спомняш, дори да не е твой, е минало свършено. Никаква цивилизация, никакви игрални маси и красавици, никакво неудържимо прахосничество. Но докато седях на койката, започнах да се адаптирам. Нали точно затова избират хора като мен — способни сме да се нагодим и впишем в почти всякакви условия.
Въпреки че това не беше моето тяло, пак си бях същият. Паметта, мислите и личността правят човека, а не тялото му. Внушавах си, че то е само биологическа маскировка, макар и необичайно хитроумна. А кой всъщност съм аз… струваше ми се, че моите спомени принадлежат на онзи тип не повече, отколкото на мен самия. Преди да ме вдигнат от креслото в клиниката на Сигурността и без това съм бил друг човек. През повечето време голяма част от паметта и знанията ми са липсвали. Именно съществото, шляещо се между две задачи, е било изкуствено, създадено едва ли не насила. Точно той, нищожният плейбой, който вече бе изчезнал от мен, не беше истинският. Действителното ми „аз“, затворено и съхранявано в техните психохирургически компютри, излизаше на бял свят само когато имаха нужда от него… и бяха прави да постъпват така. Пуснат безконтролно на свобода, щях да бъда не по-малка заплаха за структурите на властта от който и да е противник.
Биваше си ме. Крега бе казал, че съм от най-добрите. Затова сега бях тук, в това тяло, в тази килия, на този кораб. И доколкото зависеше от мен, нито щяха да изтрият съзнанието ми, нито да ме ликвидират. А пък онзи, седнал пред пулта… чудно защо вече не го мразех с такава сила, дори не изпитвах към него почти нищо. Щом си свърши работата, пак ще го изтрият, а може и да го убият, ако аз и другите ми двойници-агенти открием твърде опасни факти по планетите на Диаманта. В най-добрия случай отново ще се превърне в предишния досаден нехранимайко.
Аз пак ще съм тук, ще живея, ще бъда истински. Дори още по-пълноценен, отколкото той някога е бил.