Лилит: Змия в тревата

Другата цел ме поставяше в горе-долу същото положение. Да издиря Владетеля на планетата, на която ще попадна, и да го убия, ако мога. В известен смисъл това беше по-трудно за изпълнение, защото щях да действам на напълно непозната територия, значи имах нужда от време, а вероятно и от съюзници. Пак предизвикателство. Но ако успея, собственото ми влияние ще нарасне още повече, при туй задълго. Разбира се, можеше и той да ме докопа пръв, ала така само би решил затрудненията на всички замесени в бъркотията. Дори мисълта за поражение ме отвращаваше. Предстоящото стълкновение предлагаше най-добрите условия, поне според мен. Преследването с цел убийство е най-увлекателната игра, защото или побеждаваш, или умираш, без да си принуден да понасяш факта, че си загубил.

Изведнъж ми хрумна, че единствената разлика между моя милост и някой си Владетел от Диаманта на Уордън е, че аз съм на страната на закона, а той… или тя — срещу него. Но не, не бях прав. На своя свят той е законът, а аз ще действам против него. Чудесно. Точка по въпроса на чия страна е правдата.

Разсъдих, че засега срещам едно-единствено затруднение — започвах с голям пасив от точки. При нормална процедура щяха да ме натъпчат с цялата достъпна и подходяща за случая информация, преди да започна изпълнението на задачата. Но този път пропуснаха. Предположих, че защото са имали нашия оригинал в единствен екземпляр, а са изпратили копията с четири различни мисии. Процесът на прехвърлянето е достатъчно тежък за новото тяло и без допълнителните усложнения. Все пак този метод ме отпращаше далеч зад стартовата линия. Казах си кисело, че все някой е бил длъжен да помисли предварително по въпроса.

Някой наистина се бе сетил, но мина време, преди да открия до какво решение е стигнал. Около час след събуждането ми се чу тих звън откъм люка за храната и аз застанах пред него. Почти мигновено се появи затоплен съд с тънки пластмасови нож и вилица. Забелязах, че са самоунищожаващи се. Щяха да се разтопят в лепкава слуз след по-малко от час, а изсъхнеха ли — да се разпаднат на прах. Стандартни прибори за затворници.

Храната беше възгадна, но не очаквах по-добра. Впрочем обогатеният с витамини плодов сок се оказа доста приятен. Насладих му се бавно и запазих пластмасовото контейнерче (направено от неразтворимо вещество), за да си сипвам вода в него. Останалото бутнах обратно зад люка и то се изпари безследно. Спретнато и чистичко.

Май единственото, което не можеха да контролират, бяха телесните ми функции и половин час след като изядох първото си блюдо като нов човек, усетих, така да се каже, повика на природата. На отсрещната стена се виждаше капак с надпис „тоалетна“, а до нея имаше малка халка. Обикновено, също стандартно приспособление. Дръпнах халката, измишльотината излезе от стената и, проклет да съм, но в кухината зад нея имаше тънка като хартия сонда! Така че настаних си се на чинията, облегнах се на капака и си получих едновременно облекчението и инструктажа.