Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

— Малазанците.

— Правилно. Радвам се да видя, че си внимавал. Силата си е сила. Знаехме, че магьосникът Шен не е достатъчно могъщ, за да предизвика такава буря. Виж, целият климат над тази част от земната суша е засегнат. Родните ти равнини са пресъхнали заради дъждовете, привличани тук, за да отидат към източното крайбрежие. Надявахме се, че ще бъде нещо, което можем да използваме във войната срещу проклетите малазанци. Но, както видя, беше просто един проклет сънуващ магус.

— Сънуващ?

— Да. Според Качулката, всичко — бурята — е било предизвикано и поддържано от сънищата му. Представяш ли си, а?

Кайл едва се удържа да не му скочи. Глупци такива! Убихте бог на моя народ! Но в черепа му пулсираше заслепяваща болка и той ядосано се потърка по челото със здравата си ръка.

— Добре ли си, момче?

Кайл кимна троснато.

— Искам да подишам малко чист въздух.

Изгърбения го хвана за ръката, за да му помогне в коридора. Навън, оттатък алеята с колоните, гвардейците се бяха излегнали по скамейките и саксиите с цветя. Те си говореха, почиваха си или смазваха оръжията и броните си. Изгърбения помогна на Кайл да седне на най-горното стъпало на широкото стълбище, слизащо надолу към хлътнал вътрешен двор — днес зловонно езерце, пълно с прогнили листа и клони. Облаци продължаваха да обгръщат Хребета и щяха да останат още известно време, помисли си Кайл. Но бурята вече не вилнееше. Над тях повече не тътнеха гръмотевици, нито пък трополяха надолу към ширналите се равнини. Високо горе проблясваха и се гонеха, подскачаха и светеха безшумно светкавици като завеси.

Това не можеше да е станало. Как би могло? Бе невъзможно. Каза си, че вече нищо не може да го трогне. Но все пак нещо се беше случило. Кайл погледна превързаната си ръка. Бе напълно безчувствена с изключение на една постоянна, досадна слаба болка. Сигурно бяха намазали ръката му с някакъв мехлем. Забеляза, че някой грижовен човек бе върнал сабята му в ножницата. Издърпа я със здравата си ръка. Кожата на дръжката се белеше в ръката му като суха кора на дърво. Махна изгореното и остави опърления заострен край да стърчи. Острието обаче беше чисто и незасегнато. Къдриците и извивките на Вятъра сякаш танцуваха по дължината му. Кайл го обърна и ахна: знаците продължаваха и от другата страна на извитото острие. Не си спомняше Опушения да бе издълбавал сабята му и от двете страни.

Допря студеното острие до челото си и промълви молитва към Вятъра. Трябваше да смени дръжката. Реши да кръсти меча Чарка. Дар от Вятъра. И никога нямаше да забрави случилото се днес тук.

— Почини си — посъветва го Изгърбения. — Имаме още малко време.

Кайл облегна глава на каменната стена и притвори очи. През замрежените си клепки видя Преследвача, клекнал до една колона с двама гвардейци, които не познаваше — единият невероятно космат и жестоко белязан, а другият по-възрастен и с брада, сплетена и завързана на малки опашчици. И двамата бяха с тъмнокафява кожа, плещести като мечки, и напомняха на Кайл за хората от Каменните планини далеч на запад от родината му. Разузнавачът го стрелна с ярките си лешникови очи, докато шепнеше на мъжете. Изтощен, Кайл задряма под непостоянния слаб вятър.