Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

Малко преди зазоряване дойде редът на Кайл за кошницата. Той и четирима други пристъпиха вътре, докато плетеното от коноп, ракита и дърво нещо висеше над зейналата пропаст. Осмина гвардейци управляваха железните лостове на лебедката. Порив на вятъра разроши косата на Кайл, понеже носеше шлема си под мишница.

— Как ще слязат те? — попита той един от мъжете в кошницата, щом хората започнаха първото завъртане на лебедката.

Гвардеецът лениво изгледа мъжете на лоста. Жестока насмешка докосна устните му.

— Горките копелета. По-добре те, отколкото ние. Ще трябва да слязат по въжетата.

Вятърът се усили, а кошницата се приближи до голите скали. Поривите люшкаха крехкия съд и развяваха пурпурната туника на Кайл. Гвардеецът беше казал ние. Кайл знаеше, че е един от тях, ала никога нямаше да бъде като тях. Беше част от братството, но същото това братство бе убило нещо, което беше негов бог: един от праотците, прародителите, водачи или закрилници на народа му — а може би дори въплъщение на великия Отец Вятър. Сега знаеше, че ще му бъде по-лесно да използва оръжието си. Да гледа безразлично и безучастно на смъртта и убийството. Да направи това, което трябва. Той разгледа мъжете, увиснали заедно с него над възможната си смърт. Двама гледаха облаците горе, може би търсеха знаци какво ще е времето. Трети гледаше надолу — вероятно се чудеше къде щяха да ги стоварят. Последният гледаше право пред себе си, в нищото. Очите им, обградени от плетеница бръчици, изглеждаха пусти и безучастни. Ето тези хора не се трогваха от нищо. Кайл се почувства притеглен към тях и усети, че вече изживява нещо от мъртвия свят, който обитаваха. Наблюдаваше потните им, осеяни с белези, закоравели лица и почувства как собственото му лице се превръща в същата маска. Вече можеше да гледа тях, да гледа всички живи или мъртви създания и да не ги вижда.