![Драконите на сломеното слънце [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/7/4/drakonite-na-slomenoto-slnce-bg-download.jpg)
Драконите на сломеното слънце [bg]
- Автор: Уэйс Маргарет, Хикмэн Трэйси
- Серия: Войната на душите #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДар
- ISBN: 954-761-174-7
- Переводчик: Петр Тушков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Драконите на сломеното слънце [bg]». Краткое содержание книги:
Могилата се оказа празна. Нямаше нито мумифицирани трупове, нито кости или каквито и да било следи, че някой някога е бил погребван в нея. Елфите приеха това за знак, че делото им е справедливо. Алхана не спори с тях, макар да почувства горчивата ирония от факта, че тя — единствената и законна Кралица на Силванести — е принудена да дири подслон в дупка в земята, която дори мъртвите бяха изоставили.
Понастоящем ползваха надгробната могила за щаб. Нейните рицари и лични охранители също бяха вътре. Останалата част от армията бе разположена на лагер в околността. Периметърът се наблюдаваше от съгледвачи, които постоянно бяха в движение, за да наблюдават отблизо намиращите се в района великани. Съгледвачите нямаха за цел да влизат в схватка с врага, а по-скоро да открият навреме приближаването му и незабавно да я информират, за да могат да организират защитата си.
Подразделението на Горските градинари се бе погрижило около могилата да израсте барикада от сплетени тръни. Растенията разполагаха с противни бодили, способни да проникнат дори под дебелата кожа на великан. Зад барикадата — кой както може, — се бяха разположи войните на Алхана. След това ги връхлетя бурята.
Палатките почти незабавно рухнаха под непосилната тежест на проливния дъжд, принуждавайки елфите да потърсят безредно укритие зад канари и в ями, като доколкото можеха, гледаха да се държат по-далече от високите дървета — мишени на чудовищните мълнии.
Измокрени до кости, измръзнали и ужасени от бурята, каквато между другото дори най-старите измежду тях не си спомняха да са преживявали някога, войните поглеждаха към подскачащия под проливния дъжд като някакъв лунатик Силваношей и изумено клатеха глави. Макар в действителност да не му се възхищаваха, нито пък да го уважаваха, елфите го харесваха. Силваношей беше красив и обаятелен, покоряваше с веселата си природа и бе добър събеседник, с глас тъй сладък и мелодичен, можеше лесно да убеди дори птиците по дърветата да накацат по протегнатите му ръце.
В много отношения той не приличаше на никой от родителите си. Не беше мрачен, суров и решителен по природа като баща си и злите езици нашепваха, че може и да не е негов син, макар приликата така или иначе да бе така близка, че не можеше да има никакво съмнение. Освен това Силваношей, или Силван, както го наричаше майка му, не бе наследил нейното типично царствено поведение. Имаше нещо в него от нейната гордост все пак, но доста малко от състраданието й. Беше го грижа за народа, но не притежаваше неугасващите й любов и отдаденост. Самият той смяташе решимостта й да пробие щита за пълна загуба на енергия и не можеше да проумее защо похабява толкова време и усилия, за да се върне при хора, които дори не искаха да произнасят открито името й.
Сега, когато Портиос малко или много бе изгубен за нея, Алхана обожаваше сина си до полуда. Чувствата на Силван по отношение на майка му бяха далеч по-сложни, въпреки че младежът не можеше да ги разбере напълно. Ако го попитаха, вероятно би отвърнал, че я обича и я издига на пиедестал и това наистина беше вярно. Ала тази любов приличаше на масло, плуващо по повърхността на неспокойна вода. Понякога Силван усещаше, че изпитва гняв към родителите, гняв, който го тревожеше със своето заслепение и сила. Алхана и Портиос го бяха ограбили. От детството му, от всякакви удобства, от законното право да бъде сред своя народ.
По време на бурята надгробната могила остана сравнително суха. Кралицата стоеше на входа и наблюдаваше проливния дъжд, като едновременно мислеше с тревога за сина си — застанал гологлав под пороя, изложен на чудовищните мълнии и дивите ветрове — и с горчивина си даваше сметка, че дъждовните капки пробиват с лекота щита над Силванести, докато тя, при цялата мощ на армията си, така и не бе успяла.
Една особено могъща светкавица едва не я заслепи. Оглушителният тътен разтърси могилата из основи. Загрижена за Силваношей, тя пристъпи няколко крачки напред и напрегнато се взря през дъждовната завеса. Още една мълния разцепи небесата с пурпурнобялата си светлина и почти веднага й позволи да го открие — вгледан нагоре, с отворена уста, крещящ срещу гръмотевиците с присмех и предизвикателство.
— Силван! — извика Алхана. — Навън не си в безопасност! Прибери се при мен!
Той не я чуваше. Поредната гръмотевица премаза думите й, а вятърът ги отнесе надалече. Може би все пак младежът усети нейната загриженост, понеже обърна глава: