Парижката книжарница
- Автор: Георге Нина
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Слънце
- ISBN: 978-954-742-209-4
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Парижката книжарница». Краткое содержание книги:
— Мосю? Мосю Пердю! — Катрин почука. — Писмото е адресирано до вас.
— Вървете си! Моля ви! — пошепна измъчено той.
Бе познал писмото, почерка.
Нещо в него се разтроши на хиляди парченца.
Жена с тъмни къдрици отваря вратата на купето. Първо гледа навън, дълго време, после се обръща към него със сълзи в очите. Жена, която минава през Прованс, през Париж, през Улица „Монтаняр“ и накрая влиза в жилището му. Взема душ, ходи гола по стаите. Уста, която се приближава към неговата в полумрака.
Мокра кожа, капчици вода, мокри устни, които му отнемат дъха, пият от устата му. Пият я дълго.
Луната върху мекия, заоблен корем. Две сенки танцуват в рамката на прозореца.
Тя се завива с неговото тяло.
***спи на дивана в лавандуловата стая — тъкмо тя нарече забранената стая с това име. Спи, завита с разноцветното си провансалско одеяло, ушито от самата нея. Част от зестрата ù.
Преди ***да се омъжи за своя лозар и преди…
Да ме напусне.
А после още веднъж.
*** бе дала имена на всички стаи, в които се срещаха през петте години на връзката си. Слънчевата стая, медената стая, градинската стая. Стаи, които бяха всичко за нейния таен любовник, за втория ѝ мъж — за него. Неговата стая получи името „лавандуловата стая“. Тя ѝ стана дом в чуждия град.
Последната нощ, през която тя спа там, беше много гореща. Август 1992 година.
Двамата влязоха заедно под душа. После бяха голи и мокри. Тя го милваше с мокра ръка, хладна от водата. Легна върху него и вдигна ръцете му над главата. Погледна го като обезумяла и пошепна задъхана:
— Желанието ми е ти да умреш преди мен. Обещаваш ли ми?
Тялото ѝ го пое, много по-неудържимо от когато и да било преди, и тя застена:
— Обещай ми! Обещай!
Той обеща.
По-късно през нощта, когато вече не виждаше бялото на очите ѝ в мрака, той попита защо.
— Не искам да изминаваш пътя от паркинга до гроба ми сам. Не искам да тъгуваш. Предпочитам аз да усещам липсата ти до края на живота си.
— Защо никога не ти казах, че те обичам? — пошепна книжарят. — Защо, Манон? Манон!
Никога не ѝ го призна. За да не я притеснява. За да не усети пръста ѝ върху устните ѝ, за да не чуе тихото „шшт“.
Тогава си мислеше, че може да стане едно камъче от мозайката на живота ѝ. Красиво, блестящо, но само едно камъче. Не цялата мозайка. Трябваше да направи това за нея.
Манон. Силното, но никога миловидно, никога перфектно момиче от Прованс. Говореше с думи, които той буквално можеше да улови с пръсти. Никога не планираше, винаги се отдаваше цялостно на мига. Не говореше за десерта по време на основното хранене, не споменаваше утрото, преди да заспи, казваше довиждане, без да иска нова среща. Живееше само в настоящето.
През онази августовска нощ преди 7 216 нощи Пердю за последен път спа добре. А когато се събуди, Манон и нямаше.
Не бе усетил, че раздялата наближава. Непрекъснато мислеше за това, по хиляда пъти прекарваше през ума си жестовете и погледите на Манон, без да намери издайнически признаци, че тя ще си отиде.
А тя си замина и не се върна. След няколко седмици пристигна писмо. Това писмо.
Две нощи пликът лежа на масата неотворен. Той седеше сам, пиеше сам, пушеше сам и гледаше плика. И плачеше.
По бузите му се стичаха сълзи и капеха върху масата и върху плика.
Не отвори писмото.
Тогава се чувстваше безкрайно уморен — от плач и защото вече не можеше да спи в леглото, така голямо и празно без нея, толкова студено. Умори се да усеща липсата ѝ.
Гневен, отчаян, безпомощен, той прибра писмото в чекмеджето на кухненската маса, без да го отвори. При тирбушона, който тя бе „заела“ от една бирария в Менерб и донесла в Париж. Бяха дошли от Камарг, очите им светеха като глазирани от южната светлина. Спряха в подножието на Люберон[10]и се настаниха в пансион, залепнал като гнездо на оси върху стръмен склон. Баня на полуетажа, лавандулов мед. Манон искаше да му покаже всичко свое. Откъде идва, каква кръв тече във вените ѝ. Да му покаже дори бъдещия си съпруг. Люк, възседнал високия си трактор, сред лозята, опасали цялата долина под Боние. Люк Басе, майстор лозар и винар.
Сякаш желаеше тримата да станат приятели. Всеки да се наслаждава и да обича, без да се сърди на другия.
Пердю отказа. Останаха си в медената стая.
Имаше чувството, че силата се изцежда от ръцете му. Не бе в състояние да се помръдне. Стоеше и стоеше в мрака зад вратата.
Липсваше му тялото на Манон. Липсваше му ръката ѝ, която насън мушваше под дупето му. Липсваше му дишането ѝ, детското ѝ ръмжене сутрин, когато я будеше твърде рано. За нея винаги беше прекалено рано, все едно колко беше часът.
10
Планински масив и регионален природен парк в Прованс, известен с живописните си села. —Бел. прев.