Златният бряг [bg]
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Сатър #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Николова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златният бряг [bg]». Краткое содержание книги:
Сестра ми, Емили, в продължение на десет години обиколи седем неприятни американски града, следвайки съпруга си, служител на IBM. Миналата година Емили, която е много привлекателна жена, открила смисъла на живота на някакъв плаж в Галвестън, Тексас, в лицето на един млад расов жребец на име Гари и подаде молба за развод.
Както и да е, в петък следобед излязох рано от кантората си в Лоукаст Вели и изминах с колата няколкото мили до „Крийк“, за да пийна нещо. Това също е традиция, и то много по-приятна от някои други.
Преминах през портите и поех към самия клуб по чакълестата алея, обградена от двете страни с великолепни стари американски брястове. На паркинга не видях ягуара на Сюзън. Понякога тя идва в петък да пийне нещо, след което вечеряме заедно в клуба или отиваме някъде другаде. Паркирах мустанга на едно свободно място и се отправих към клуба.
Едно от хубавите неща да притежаваш стари пари или другите да мислят, че ги притежаваш, е, че можеш да караш каквото поискаш. Всъщност най-богатият човек, когото познавам, един Вандербилт, кара шевролет, модел 1977 година. Хората тук приемат това като ексцентричност или демонстрация на висша самонадеяност. Това не е Калифорния, където колата представлява петдесет процента от личността ти.
Впрочем не е важно какво караш; важното е от кой паркинги имаш лепенки върху бронята си. Аз имам от Лоукаст Вели, от „Крийк“, от „Сиуанака Къринтиън“ и от тенисклуба в Саутхамптън, което обяснява всичко — нещо подобно на цивилните еквиваленти на военните медали, с тази разлика, че не ги носиш върху дрехите си.
И тъй, влязох в „Крийк“, една просторна сграда в джорджийски стил. Тъй като преди е била място за живеене, във вида й няма нищо комерсиално. Напротив — интимна и все пак изискана атмосфера цари в многобройните малки и големи стаи, използвани за хранене, игра на карти или просто за усамотение. В дъното е салонът за коктейли, който гледа към част от игрището за голф и старото игрище за поло, а в далечината се вижда проливът Лонг Айлънд, където „Крийк“ има няколко бунгала на плажа. Клубът разполага с открити и закрити тенискортове, предлага стреляне по изкуствени гълъби (може би) и други развлечения за духа и тялото. Това е един оазис на земните удоволствия за около триста знатни семейства. Един ден може би ще се превърне в жилищен комплекс и ще го нарекат комплексът. „Крийк“.
Както и да е, влязох в салона, който бе пълен предимно с мъже в онова петъчно настроение, което ми напомня хилещи се идиоти, празнуващи победа в някоя съблекалня.
Последваха обичайните „Здравей, Джон!“, „Как си, Джон?“, няколко потупвания по гърба и различни ритуали от вида „Радвам се, че си жив и здрав“. По-интересното бе, че ми намигна Берил Карлайл, която с удоволствие бих изчукал, ако не бях толкова верен съпруг.
Огледах се и се уверих, че все още сме много. Някакъв англичанин веднъж казал, че му е по-лесно да бъде член на даден клуб, отколкото на човешката раса, защото местните закони са по-кратки и познава членовете лично. Това звучи правдоподобно.
Мярнах Лестър Ремсън, седнал на една маса близо до прозореца заедно с Рандъл Потър и Мартин Вандърмир.
Не бях виждал Лестър от неделя и сметнах, че най-доброто, което мога да направя по отношение на него, е просто да отида и да седна при тях, както и сторих. Лестър ме поздрави малко хладно и имах чувството, че другите двама току-що са получили негативна оценка за мен. Мина сервитьорката и си поръчах джин-мартини, чист.
Правилата в този клуб, както и в много други, забраняват разговорите по служебни въпроси, като първоначалната идея е била да се създаде атмосфера на задължителна почивка. Понастоящем обаче ни харесва да се преструваме, че този местен закон не позволява на членовете да печелят нечестно предимство в бизнеса пред онези, които не се допускат в клуба. Американците се отнасят съвсем сериозно към икономическите си права, а също и съдилищата. Но бизнесът на Америка е бизнес, така че Рандъл и Мартин се върнаха към разговора си по служебни въпроси, а аз се възползвах от възможността да отправя един въпрос към Лестър:
— Имам една клиентка — казах — на около седемдесет години, която притежава петдесет хиляди акции в ценни книжа на „Чейс Нешънъл банк“. Книжата са издадени през 1928 и 1929.
Лестър се наведе към мен и попита: