Червената лястовица [bg]

Доминика кимна. Не беше абсолютно сигурна, разбира се. Но щеше да бъде предизвикателство и именно това я привличаше. Освен това тя беше лоялна, обичаше страната си, знаеше, че иска да се присъедини към една от водещите организации в Русия и дори да даде своя принос. Убийството на Устинов я бе отвратило, но също така в рамките само на една вечер ѝ показа, че тя може да се справя със секретна работа и че има и ума, и куража, и силата на духа.

А имаше и нещо друго, тя го знаеше, нещо не съвсем определено, нещо натрупващо се в гърдите ѝ. Те я бяха използвали. Сега тя искаше да се вклини в техния свят, на тези домовладелцы, тези господари, които злоупотребяваха със системата и с народа. Тя се чудеше какво ли би помислил баща ѝ за това.

— Ще го обмисля — каза Ваня, обръщайки се, за да я погледне отново. — Ако реша да предложа името ти и ако бъдеш избрана, твоето представяне в АВР ще се отрази пряко върху мен и върху цялото семейство. Осъзнаваш го, нали?

Колко мило! Неговата загриженост за нея и за семейството не му бе попречила да я хвърли на Устинов.

Тя за малко не каза: Естествено, че няма да забравя опазването на репутацията ти, но потисна гнева си и вместо това отново кимна, вече още по-сигурна, че иска да влезе в академията. Ваня се изправи.

— Защо не слезеш долу да обядваш? Още този следобед ще ти кажа решението си.

Той трябваше да го обсъди с директора (деликатно убеждаване), а директорът по обучението щеше да бъде заставен да го направи (какво удоволствие!). Но мястото на Доминика щеше да бъде подсигурено и работата щеше да бъде свършена, а неговият проблем с нея щеше да бъде решен. Щом тя излезе, Ваня вдигна слушалката и заговори отсечено.

Ескортираха я по коридора до асансьора. Всичките бивши директори сякаш леко се подсмихваха. Доминика влезе в обширната столова и си поръча котлет по киевски и бутилка минерална вода. Помещението беше умерено пълно и трябваше да си потърси свободно място. Откри една маса с две жени на средна възраст, седнали в единия край. Те изгледаха красивото младо момиче с посетителски бадж и с уморени очи, но не казаха нищо. Доминика започна да се храни. Пилето беше леко оваляно в галета, панирано до златистокафяво и много вкусно. От завитото на руло филе излизаха капчици масло, усещаше се наситен вкус на чесън и естрагон. Котлетът изведнъж се превърна в гърлото на Устинов, а маслото и естрагонът — в отровен червен живачен сулфид. Тя остави ножа и вилицата с треперещи ръце. Затвори очи и се опита да пребори гаденето. Двете жени на масата гледаха в нея. Това не беше нещо, което се вижда всеки ден. Те не знаеха колко прави са всъщност.

Доминика вдигна очи и видя черна вихрушка. Сергей Маторин седеше на масата срещу нейната, надвесен над една купа, и наливаше супа в устата си. Гледаше я втренчено, докато ядеше, мъртвото му око не мигаше, като вълк, който чака и наблюдава дори и когато пие вода от потока.