Тебеширения човек [bg]

Автор: Тюдор С. Дж.
Год: 2018
Язык: болгарский
Год: Колибри
ISBN: 978-619-02-0194-6
Переводчик: Деян Кючуков
Жанр: Триллеры

Электронная книга - «Тебеширения човек [bg]». Краткое содержание книги:

През 1986 г. Еди и приятелите му са деца на прага на юношеството. Дните им минават безметежно, в шляене в покрайнините на задрямалото английско селце, където живеят, и в търсене на нещо вълнуващо. Еди среща г-н Халоран, Тебеширения човек, и му хрумва идеята за таен код: децата започват да рисуват малки фигури с тебешир, които им служат да си разменят послания, понятни единствено на тях. Докато един ден мистериозно появило се тебеширено човече ги отвежда право към разкъсано човешко тяло и след това нищо не е същото. През 2016 г., вече пораснал, Еди смята, че е загърбил миналото. Докато неочаквано получава писмо с тебеширена фигура. Същото писмо са получили и приятелите му, които решават, че това трябва да е лоша шега. Но шегата става зловеща, когато се оказва, че един от тях е мъртъв. За да спаси себе си, Еди трябва да разбере какво всъщност се е случило преди толкова много години. Майсторското редуване на минало и настояще превръща „Тебеширения човек“ в блестящ трилър, в който всеки герой е като изваян от плът и кръв, всяка загадка намира своята развръзка, а обратите шокират и най-наблюдателния читател. За автора К. Дж. Тюдор живее в Нотингам, Англия, с партньора си и дъщеря си. Работила е като копирайтър, телевизионен водещ, глас зад кадър и е разхождала кучета срещу заплащане. Не се изкушава да се посвети изцяло на писането, но и никак не й липсва разхождането на четирикраки. „Тебеширения човек“ е дебютният й роман

Перейти на страницу:

Сядам на бюрото си. Сигурен съм, че Клои не е у дома и няма да се прибере скоро, но въпреки това съм заключил вратата. Отварям плика, получен същата сутрин, и отново поглеждам листа в него. Текст няма, но посланието е съвсем ясно. Човешка фигура от чертички с примка около шията.

Нарисувана е с пастел, което не е правилно. Може би затова, като един вид напомняне, изпращачът е добавил още нещо. Тръсвам плика и то пада върху бюрото, оставяйки прашна следа.

Малко късче бял тебешир.

1986

Не бях срещал господин Халоран от онзи ден на панаира. „Ужасният ден на панаира“, както го наричах за себе си. Имам предвид, бях го виждал — из града, на партито на Дебелия Гав или да се разхожда край реката, но не бях говорил с него.

Това може да звучи малко странно след случката, в която бяхме участвали. Но той беше възрастен, при това учител, а децата рядко общуват с възрастни, освен ако последните не са малко странни. Господин Халоран определено беше странен, но не по подходящия начин.

Също фактът, че сме попаднали заедно в кошмарна ситуация, още не означаваше, че помежду ни е възникнала някаква невероятна връзка. Или поне тогава още не мислех така.

Веднъж си бутах колелото през парка на път да се срещна в гората с останалите от бандата, когато го забелязах. Той седеше на една пейка със скицник върху коленете, а до него бе поставена малка кутия с моливи или нещо подобно. Носеше черни дънки, тежки обувки и свободно падаща бяла риза с тънка черна вратовръзка. Както винаги, върху темето му бе килната широкопола шапка, за да го пази от слънцето, но въпреки това се учудих как още не се е разтопил. Аз бях само по потник и шорти и все пак умирах от жега.

Приближих леко неуверено. Не знаех какво да му кажа, но и не можех просто да го подмина. Докато се колебаех, той вдигна глава и ме видя.

− Здравей, Еди.

− Здравейте, господин Халоран.

− Как си?

− Ами… добре, благодаря.

− Това е хубаво.

Настъпи пауза и аз почувствах, че трябва да я наруша с нещо, затова попитах:

− Какво рисувате?

− Хора — усмихна се той. Зъбите му винаги изглеждаха леко жълтеникави, защото лицето му бе толкова бяло. — Искаш ли да погледнеш?

Всъщност не исках, но това щеше да прозвучи грубо, затова казах:

− Да.

Подпрях колелото на пейката и се настаних до него, а той завъртя скицника така, че да ми е по-удобно да го разгледам.

− Страхотни са — неволно възкликнах аз.

Не му се подмазвах, макар че вероятно щях да похваля рисунките дори и да не ми бяха харесали. Те действително бяха на хора от парка. Разговаряща възрастна двойка, мъж, разхождащ кучето си, две момичета, седнали на тревата. Наглед обичайни неща, но удивително майсторски възпроизведени. Дори на онази възраст можех да кажа, че господин Халоран е наистина талантлив. Творбите, създадени от човек с талант, винаги се отличават. Всеки може да вземе нещо и да го прекопира така, че да прилича на оригинала, но е нужно повече, за да вдъхнеш живот на даден образ или дадена сцена.

− Благодаря. Искаш ли да видиш още?

Кимнах и той запрелиства страниците. Имаше рисунка на старец с шлифер, пушещ цигара (почти се долавяше миризмата на сивкавия, къдрещ се дим), на група жени, клюкарстващи на павирана уличка близо до катедралата, на самата катедрала, която не ми хареса толкова, колкото хората, на…

− Всъщност не искам да те отегчавам — каза внезапно господин Халоран и отдръпна скицника, преди да успея да разгледам както трябва следващата рисунка. Само мимолетно мярнах дълга, тъмна коса и едно кафяво око.

− Напротив — отвърнах. — Много са хубави. Рисуване ли ще ни преподавате в училище?

− Не, английски. Това ми е… само хоби.

− Добре. — Аз самият не бях много добър в изкуствата. Понякога драсках картинки на любимите си анимационни герои, но не излизаха сполучливи. Затова пък можех да пиша. Английският беше най-силният ми предмет.

− Това в кутията моливи ли са? — попитах.

− Не, сухи пастели — вдигна я той.

− Приличат на тебеширчета.

− Да, направени са от нещо подобно.

Перейти на страницу:

Сюжет

Атмосфера

Главный герой

Общее впечатление

Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)

Не работает?