Списъкът на съдията

В последните секунди Върно простена и се опита да се размърда, сякаш тялото му инстинктивно се бореше да се спаси. Не беше дребен човек и като по-млад все се замесваше в сбивания, но с въже на шията и със строшен череп беше изгубил цялата си сила. Коляното върху гърба му го приковаваше към пода, докато чудовището пристягаше въжето. Сигурно последното му усещане е било изумление от физическата сила на този тип с нелепите калцуни върху обувките.

Бътлър беше научил още преди години, че в борбата надделява най-силният. В няколкото решаващи секунди силата и бързината бяха всичко. Цели трийсет години той беше вдигал тежести, тренирал бе карате и таекуондо — не за здраве или за да впечатлява жените, а за да напада хора.

След като две минути опъва въжето, Бътлър усети как тялото на Върно се отпуска. Дръпна краищата още по-силно, после ги завърза като опитен моряк — направи безупречен двоен кръстовиден възел. Изправи се, внимавайки да не стъпи в кървавата локвичка, и си даде няколко секунди да се възхити на творението си. Кръвта го притесняваше. Беше твърде много, а той мразеше такива местопрестъпления. Хирургичните му ръкавици бяха почервенели, имаше и пръски по светлия памучен панталон. Трябваше да си обуе черен. Къде му беше умът?

Все пак се полюбува на сцената. Жертвата лежеше по очи с разперени под странни ъгли крайници. От тялото бавно се стичаше кръв в красив контраст с новия чамов под. Бялата боя се беше разплискала по камината и по стената, чак до прозореца. Съборената стълба беше хубав детайл. Първият човек, който пристигнеше на местопрестъплението, можеше да си помисли, че Върно е паднал лошо и си е ударил главата. Направеше ли обаче само още една крачка, въжето щеше да разкаже различна история.

Трябваше да се погрижи за периметъра, телефона, снимката, кръвта, следите от стъпки. Надникна през прозореца и не видя нищо на улицата. Отиде в кухнята и изплакна ръкавиците си, без да ги сваля, после старателно избърса всичко с хартиена салфетка, която натъпка в един от джобовете си. Затвори двете задни врати и ги заключи. Телефонът на Върно беше върху плота до радиото му. Бътлър намали звука, за да чува добре, и пъхна телефона в задния си джоб. Взе си клипборда, излезе в коридора и спря да си поеме въздух. Не губи нито секунда, но и не бързай.

Тъкмо се канеше да завърти топката на входната врата, когато чу двигателя на пикап. После се затръшна врата. Бътлър се шмугна в трапезарията и надникна през прозореца.

— По дяволите!

Отпред бе паркиран огромен додж, на чиято шофьорска врата имаше надпис „Дом по поръчка ДЪНУДИ“. Шофьорът вече прекосяваше двора с плик в ръка. Среден на ръст, около петдесетгодишен, леко накуцващ. Щеше да влезе и веднага да види тялото на Върно отляво в дневната. От този момент нататък всякаква друга мисъл щеше да се изпари от главата му.

Бътлър спокойно зае позиция, приготвил оръжието си.

Дрезгав глас се провикна:

— Къде си, Върно? — Стъпки, пауза, после: — Лани, добре ли си?

Човекът направи три крачки в дневната и после оловната топка строши черепа му. Той се строполи тежко, почти върху Върно, твърде зашеметен и сериозно ранен, за да погледне назад. Бътлър го заудря отново и отново, всеки следващ удар раздробяваше черепа му още повече и в стаята се разлетяха кървави пръски.

Бътлър не носеше две въжета, освен това Дънуди не заслужаваше да бъде удушен. Въжето беше само за специални хора. Строителният предприемач простена и започна да се гърчи, докато органите му отказваха един по един заради смъртоносните рани. Той извърна глава и погледна екзекутора си с изцъклени невиждащи очи. Помъчи се да изломоти нещо, но само изхъхри. Накрая спря да мърда. Бътлър чакаше търпеливо. Когато жертвата престана да диша, той извади мобилния си телефон и добави нова снимка към своята разрастваща се колекция.

Изведнъж му се стори, че е тук вече цял час. Отново огледа улицата, излезе през предната врата, заключи след себе си — вече и трите врати бяха заключени, което щеше да ги забави няколко минути — и се качи в пикапа си. Нахлупи ниско шапката с козирка и си сложи тъмните очила, макар да беше облачно. Даде на заден и потегли бавно, все едно е поредният инспектор в края на натоварена седмица.

Паркира в търговски център, но далече от магазините и техните камери. Свали латексовите си ръкавици и калцуните и ги пъхна в една торба. Остави двата откраднати телефона върху седалката, откъдето можеше да ги чува и да ги вижда. Докосна дисплея на единия и на него се появи името Майк Дънуди. Докосна другия и видя името Нани Върно. Не възнамеряваше да го спипат с телефоните, щеше да побърза да се отърве от тях. Дълго седя и се опитва да си събере мислите.