Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
След няколко часа гората свърши и трябваше да яздя сред широка открита долинка, сред която течеше поток. Пътят преминаваше през плитката вода, а край брода бе издигната могила, половин човешки бой висока, от която стърчеше мъртъв бор, окичен с дарове. Магията ми беше непозната, така че нямах представа дали украсеното дърво пазеше пътя, който пресичаше потока, или беше просто плод на детска игра. Слязох от коня и се приближих. Оказа се, че предметите, висящи по чупливите клонки, бяха малки кости от човешки гръбнак. Ясно ми стана, че това не беше детска игра? Плюх до могилата, за да предотвратя злото, което витаеше около нея, докоснах желязото по дръжката на Хюелбейн, и тогава поведох коня си през брода.
Тридесетина крачки след потока отново започваше гора, но не бях изминал и половината от това разстояние, когато иззад сенките на клоните изхвърча брадва. Докато летеше към мен тя се въртеше и острието й проблясваше, отразявайки светлината на сивия ден. Явно не бе хвърлена добре, защото изсвистя и мина на цели четири крачки встрани от мен. Никой не се показа от гората, нито пък хвърли друго оръжие по мен.
— Аз съм сакс! — викнах аз на майчиния си език. Не получих отговор, но чух нечии тихи гласове и пукот на счупени съчки.
— Аз съм сакс! — повторих аз и се зачудих дали хората, който ме наблюдаваха, скрити в гората, са сакси или пък брити разбойници, все пак се намирах все още в оная пустош, където мъже без господари, от различни племена и страни, се криеха от правосъдието.
Тъкмо щях да викна на езика на бритите, че минавам с мир, когато прозвуча глас иззад сенките на гората.
— Хвърли си меча тук — заповяда ми той на сакски.
— Можете да дойдете и да вземете меча — отвърнах аз. Оттатък не отговориха веднага.
— Как се казваш? — попита отново гласът.
— Дерфел — казах аз, — син на Аел.
Исках да ги предизвикам с името на баща си и то наистина ги разтревожи, защото отново ги чух тихо да си говорят. Миг по-късно шестима мъже излязоха иззад шубраците на открито. Всички бяха облечени с дебелите космати кожи, които саксите носеха като броня и до един имаха копия. Един от тях имаше на главата си шлем с рога и очевидно беше водачът им. Именно той тръгна към мен.
— Дерфел — повтори той. — Чувал съм това име и то не е сакско.
— Това е моето име — отвърнах аз, — а аз съм сакс.
— Син на Аел? — повдигна вежди той подозрително.
— Точно така.
Той ме заоглежда. Беше висок мъж с гъста кестенява коса, която изпълваше рогатия му шлем. Брадата му стигаше почти до кръста, а мустаците му висяха до горния край на кожения нагръдник, който саксът бе сложил под рунтавото си наметало. Предположих, че е някой местен старейшина или воин, натоварен да пази тази част от границата. Той засука мустак със свободната си ръка и го пусна да се развие.
— Знам Хротхгар, син на Аел — примижа саксът замислено, — а Сирнинг, син на Аел, ми е приятел. Пенда, Саебол и Ифе, синове на Аел, съм ги виждал на бойното поле, но Дерфел, син на Аел? — и той поклати глава.
— Сега го виждаш — казах аз.
Воинът намести копието в ръката си, забелязвайки, че щитът ми още виси на седлото на коня.
— Дерфел, приятел на Артур, обаче съм чувал — каза той враждебно.
— И той е пред теб — кимнах аз — и трябва да свърши една работа с Аел.
— Никой брит няма работа с Аел — заяви той и хората му заръмжаха одобрително.
— Аз съм сакс — напомних им.
— Тогава по каква работа си дошъл?
— Това трябва да чуе моят баща и аз ще го кажа само на него. То не ви засяга.
Мъжът се обърна и махна с ръка на хората си.