Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Бучкова-Малеева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)». Краткое содержание книги:
През двата месеца на тази необикновена война срещу сокола-албинос се доближих до него един-единствен път. Бях го гонил цял ден и бях уморен. Бях седнал да си почина и бях заспал под висок евкалипт. Събуди ме внезапният крясък на сокол. Без да помръдна, отворих очи и видях възбяла птица, кацнала на най-високите клони на евкалипта. Беше соколът-албинос. Преследването бе завършило. Трудно щях да го уцеля; лежах по гръб, а соколът бе обърнат гърбом към мен. Внезапно задуха вятър и аз се възползвах от него, за да не вдигна шум при зареждането на дългата си пушка, и се прицелих. Исках да изчакам, докато птицата се обърне или докато полети, за да не я изпусна. Но албиносът остана неподвижен. За да се прицеля по-добре трябваше да се преместя, а соколът е далеч по-бърз. Реших, че най-добре е да почакам. Така и сторих: седях продължително, безкрайно. Онова, което ме тормозеше, беше навярно продължителното чакане или може би пустото място, където се намирахме птицата и аз. Изведнъж усетих тръпки по гърба и неочаквано за мен се изправих и тръгнах. Дори не се обърнах да видя дали птицата е отлетяла.
Никога не бях обръщал каквото и да е внимание на последната си постъпка спрямо сокола-албинос. Беше обаче страшно непонятно защо не стрелях по него. До този момент бях убивал десетки соколи. В стопанството, където бях израснал, беше съвсем редно да се убиват птици или каквито и да са други животни.
Дон Хуан слушаше внимателно, докато му разказвах тази история за сокола-албинос.
— Как разбра за белия сокол? — попитах аз, когато свърших.
— Видях го — отвърна той.
— Къде?
— Точно пред тебе.
Не бях в настроение да споря.
— И какво означава това? — попитах.
Той обясни, че бяла птица като тази е поличба и единственото правилно нещо е да не се застрелва.
— Твоята смърт ти е направила малко предупреждение — каза той тайнствено. — Тя винаги се появява като тръпка.
— За какво говориш? — попитах неспокойно аз. Със загадъчните си приказки винаги ме караше да се чувствам неспокоен.
— Ти разбираш много от птици — каза той. — Много си убивал. Знаеш как да чакаш. Чакал си търпеливо с часове. Зная. Виждам го.
Думите му страшно ме объркаха. Помислих си, че най-много се дразня от неговата сигурност. Не можех да понасям догматичната му увереност относно мотивите в моя собствен живот, за които и сам не бях сигурен. Потопих се в своето обезсърчение и забелязах как се е навел едва, когато усетих, че ми шепне нещо на ухото. Отначало не разбрах нищо и той го повтори. Каза ми да се обърна уж случайно и да погледна един камък от лявата ми страна. Каза, че смъртта ми се взира оттам в мене и ако се обърна, когато той ми даде знак, може да успея да я видя.
Направи ми знак с очи. Обърнах се и помислих, че виждам бързо движение над камъка. Ледена тръпка премина през тялото ми, неволно коремните ми мускули се свиха и аз усетих някакво придърпване, спазъм. След миг се съвзех и си обясних пробягалата сянка като оптическа илюзия, причинена от рязкото извръщане на главата.
— Смъртта е нашият вечен другар — каза дон Хуан най-сериозно. — Тя стои винаги от лявата ни страна, на половин метър от нас. Наблюдавала те е, когато ти си гледал белия сокол; пошепнала е в ухото ти и си усетил ледената тръпка, както я усети и днес. Винаги те е наблюдавала. И винаги ще го прави до деня, в който те потупа по рамото.
Протегна ръка и леко ме докосна по рамото, като в същото време тихичко цъкна с език. Ефектът беше поразителен: едва не ми прилоша.
— Ти си момчето, което е причаквало дивеча така, както чака смъртта; знаеш много добре, че смъртта е от лявата ни страна, също както ти си бил от лявата страна на сокола.
Думите му с необяснима сила ме хвърлиха в някакъв непредвидим ужас; единствената ми защита беше импулсът да запиша всичко, което той казва.
— Как може човек да се чувства толкова значим, когато знаем, че смъртта ни дебне? — попита той.
Усещах, че всъщност отговорът ми не му е нужен. Без друго нямаше какво да кажа. Облада ме ново настроение.
— Ето какво трябва да правиш, когато губиш търпение — продължи той, — обръщаш се наляво и искаш съвет от смъртта. Огромно количество дреболии падат от тебе, ако смъртта ти направи някакъв знак или ако я зърнеш, или просто ако усетиш, че тази твоя придружителка е ей там и те гледа.
Наведе се отново и зашепна в ухото ми, че ако се извърна внезапно наляво, когато видя сигнал от него, пак мога да видя своята смърт на камъка.