Проклятието на Жабата

— Излязох да го търся. Тъща ми, нали я знаеш — изкара ми акъла.

И вместо към тях, двамата влязоха в бръснарницата.

Вътре бе пометено с вода и бе хладно. Все още нямаше клиенти и плешивият Цачи седеше сам на бръснарския стол с гръб към огледалото. Стаята бе почти квадратна, с размери не повече от три на три метра. В ляво от двукрилата врата се издигаше като същински трон столът с мивка и голямо кристално огледало отпред, обрамчено с дърворезба. На срещуположната стена имаше кръгло прозорче, под което бяха наредени три-четири стола. До тях в ъгъла имаше масичка със стари списания, до нея — още няколко стола, и това беше всичката подредба на любимото на повечето мъже в махалата заведение. Бивш футболист на Мария Луиза, а по-късно и на Левски-Олм Цветан Александров–Цачи бе превърнал своята бръснарница в клуб на любимия си отбор Левски-София. Най-отгоре на внушителното огледало той бе сложил като икона портрета на Апостола, а под него и по стените бяха окачени множество снимки на известни играчи, афиши от паметни срещи, в които бе участвал той самият, както и изрезки на статии, величаещи убедителните победи на Сините. При цялата си любов към Левски бай Цачи, както всички го наричаха, не хранеше омраза към другите отбори и най-вече към достойния съперник ЦДНА, прераснал с годините от дружество в клуб и заменил „Д“-то с „К“ в своето абревиатурно име. Напротив, голяма част от клиентите му (като милиционера капитан Гичо Григоров–Гаргата) бяха привърженици (и то горещи) на Червените, но това не бе повод да си развалят сладките разговори с препирни и караници. Е, понякога, след оспорван мач, обстановката се нагорещяваше, но бързо се охлаждаше с чаша вино през зимата и ракийка в горещите летни дни. Дори вечният зевзек и заклет левскар Линдро, който нарочно и за да дразни произнасяше по олмски ЦДНЯ вместо ЦДНА, не можеше да предизвика нищо повече от едно обикновено сиктердосване от страна на своя съученик Гичо Гаргата. Те двамата, някогашният съотборник на Цачи — Цвечи, който носеше масивни рогови очила с огромни лупи, както и още двама-трима души от махалата бяха постоянното присъствие в бръснарницата, без да имат непременно нужда да се бръснат или подстригват. Васил Обретенов идваше по-рядко, но поради съседската близост — бръснарницата се намираше на пряката под къщата в една от стопанските постройки на Мечковите — той бе длъжен да се отбива поне за няколко минути, колкото да види „каква е хавата“ и да прецени дали моментът е удобен за кръшкане.