Проклятието на Жабата
- Автор: Андреев Емил
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проклятието на Жабата». Краткое содержание книги:
— Питай го къде е бил!
Баща му още не беше се върнал и Мишо очакваше най-после бурията да се разрази.
— Къде е Васил? — попита майка му, а после се обърна към него.
Гледаше го с топлите си кестеняви очи, в които Мишо не съзираше признаци за какъвто и да било укор. Елена по-скоро го гледаше с обич, примесена с вечната радост на всяка майка, че детето й се е намерило и — слава на Бога! — нищо му няма. Тя бе научила от мъжа си, че Мишо не си е вкъщи. Когато Васил тръгна да го търси, той се отби в ДСК, където работеше жена му. Каза й за всеки случай, макар да бе убеден, че детето се е заиграло някъде.
— Знам ли го къде е! Сигурно гони някоя…
— Мамо, не говори така пред детето!
— Знам, знам. Но ти пък да знаеш, че мъжът ти го подкокоросва.
— Какво говориш?
— Така е! Разрешава му да си играе с тия селяндури и ей го докъде стигна. Утре сигурно ще тръгне по Дунава…
Елена влезе в беседката и седна на единия от столовете. Погледна към картите и чашата кафе на масата, но майка й побърза да се оправдае:
— Ей сега седнах, след като Мишо си дойде. Цял следобед не съм била на себе си!
Излъга! Баба му Милèва излъга и Мишо я хвана. Та нали той я завари спокойно да си реди пасианса. Щеше да се обади и да я разобличи, но…
— Мишо, ела при мене! — каза майка му.
Той пристъпи плахо, ала майка му разсея всички страхове. Прегърна го топло и го целуна по косата:
— Друг път се обаждай, когато излизаш, и казвай къде ще си играете. Хайде сега иди да посвириш!
Боже, помисли си Мишо, какви добри родители имам! А когато съблече виолончелото и го сложи между краката си, той за пръв път изпита истинска радост от допира на лъка върху струните. Започна да се разсвирва, опиянен от звуците, които издаваше инструмента. Всеки от тях сякаш излизаше от щастливото му детско сърце, а не от кухото тяло на челото. С лекота движеше дясната си ръка, а пръстите на лявата сами намираха верните тонове. Редеше позициите една след друга, бавно съзнаващ, че силата му нараства заедно с любовта му към виолончелото.
Години по-късно Михаил Обретенов щеше да определи този ден като съдбовен. Бе открил неизбежността от три болки: унижението, страстта и превъзходството. Сдоби се с прякор, обикна завинаги виолончелото и разбра, че единствено с него той се отличава от пичовете в махалата. Няколко дни по-късно, след поредния урок, мадам Хачуян срещна майка му и с типичната си арменска възторженост възкликна: „Елена, не спирайте Мишо от виолончелото, каквото и да става! Той е роден музикант!“
Линдро
Цачи и Васил продължаваха да седят в бръснарницата. Бяха затворили вратите, за да не влиза жегата и бавно се отпускаха в благодатната хладина. Въпреки това по голото теме на бръснаря бяха избили дребни капчици пот. Той имаше живи очи и ситни мустаци като на Чарли Чаплин — любимецът на всички пичове в махалата. Винаги когато даваха негови филми, салонът на кино Косидис бе препълнен. Митето, например, ги бе гледал десетки пъти, а един негов съученик цял живот не излезе от образа на великия скитник — стана негов двойник и години наред, чак до старостта си, ходеше със смешния костюм, бомбето и неизменното бастунче. Продаваше вестници във влака по линията Олм–София и забавляваше пътниците с отлично имитираната патешка походка на английския комик. Бащата на Мишо също харесваше Чаплин, по-скоро като романтичен любовник, отдал сърцето си на най-хубавото нещо на този свят — жените.
Дори и сега, въпреки горещината, Васил Обретенов се колебаеше дали да не използва момента и да прескочи до една от любовниците си, която винаги бе готова да го приеме, даже мъжът й да спеше в съседната стая. Знаеше, че тя не е на работа — бе сутрешна смяна — и че е сама, но нещо го възпираше.
— Васо, — прекъсна колебанията му Цачи — я дръпни! — И му подаде шише ракия, което взе от масата пред огледалото — до одеколоните, пудрата и стипцата.
Васил отпи направо от бутилката и я върна на бръснаря. Преглътна и разбра, че никъде няма да ходи. Не обичаше да пие и да го прави. Алкохолът му пречеше да се наслаждава истински на любовния акт. Чаша-две вино — да, но да пие повече и да отиде при жена — беше изключено. За него не можеше да се каже, че е пияч, както за Линдро, например, или за съселянина му Фончо. Васил пиеше само в компания и — кажи-речи — най-много в бръснарницата и с „постоянното присъствие“, както Линдро наричаше себе си и останалите вечни клиенти на Цачи.
Сега ракията изпари гърлото му, от което той се намръщи и издаде характерния гъргорещ звук за облекчение.