Проклятието на Жабата
- Автор: Андреев Емил
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проклятието на Жабата». Краткое содержание книги:
Духна с всичка сила, по-скоро за да се освободи от ужаса, без дори да е успял и за миг да се премери в жабата пред него. Чуха се два необичайни звука: от неизлетялата фунийка, която се бе разтворила и бе запушила тръбата, и от самия Мишо, който неволно се изпусна от притеснение. Пичовете така се разсмяха, че на него му идваше да скочи в блатото и никога повече да не изплува от там.
— Леле, как пръдна само!
Не разбра кой го каза, тъй като всичко наоколо се смееше. Жабите се разквакаха още по-силно, бабичките и старците в съседство захвърлиха чашки и столове, спряха да се лекуват и прихнаха в провиснал старчески кикот. Над тях вече кръжаха врабчета и лястовици, които отривисто чикчирикаха и чуруликаха на възбог. Дори папурът се раздвижи и захвана още по-усилено да отделя пухчета, които с хихикане се издигаха към небето и там разказваха на облаците колко много се е изложило едно момче на земята. Последното нещо, което Михаил видя, бе белият корем на жабата, която се отдалечаваше от него. Тя бавно плуваше по гръб и радостно пляскаше с предните си плавници, като човек който му ръкопляска. Стори му се, че казва нещо, но можеше ли Мишо точно в този момент да разбере какво.
— Жаба, жаба, жаба! — подхвана Самуел, а след него и останалите пичове.
Митето и той се смееше, но не пригласяше. Знаеше, че на всеки може да се случи подобен „киц“ — запушване с недобре направена фунийка. Това, което не съзнаваше бе, че Мишо е роден да предизвиква възторг дори в нелепа ситуация като тази. Неговото пръдване бе и естествено, и непринудено, но най-вече — неочаквано.
— Михаиле! — чу се мъжки глас.
Всички се обърнаха и видяха бащата на Мишо, който стоеше на няколко метра от тях със строго лице и стройно тяло. Мъжът се опитваше да не показва радостта си, че е намерил своя син и насилствено я заменяше със свъсени вежди и стиснати кътници. Тъща му Милèва го бе извикала от работа, за да търсят „изгубеното“ дете.
Пичовете се умълчаха. Чичо Васил бе от хората, които още с появата си всяваха респект. Имаше мускулести ръце, проницателни зелени очи и къса светло-кестенява коса. На Мими й приличаше на любимеца й Джони Холидей. С две думи Васил Обретенов беше хубав мъж. Най-внушителната част от него, обаче, бе една татуировка на орел, разперил криле върху дясното му рамо. Беше си я направил в казармата. Служеше като трудовак и в свободното време, когато не строяха новото крило на Софийския университет, той се съгласи да го изрисуват за цял живот. Момчетата в махалата я бяха виждали, когато той копаеше гол до кръста в двора или седеше по потник в бръснарницата на Цачи. Жените я обожаваха заради топлото рамо и възможността да го хапят точно там в любовната игра. Синьозелените линии на татуировката скриваха случайните следи от зъби и смукано. Сега орелът едва прозираше през тънката и бяла памучна риза.
— Хайде да си вървим! — подкани сина си мъжът.
Михаил стана от земята, отиде до баща си, хвана го за ръка и така двамата тръгнаха към къщи. Васил Обретенов бе горд, че синът му е усетил сладостта от улицата и бе пренебрегнал волята на Милèва, а Михаил — че татко му го избави от ужаса, от подигравките и всемирния присмех, татуирал завинаги прякора му Мишо Жабата.
Бръснарницата на Цачи
Щом стигнаха главната улица и наближиха аптеката на Тодор Велев, баща му го попита:
— Искаш ли сладолед?
Мишо се изненада. Не очакваше подобно отношение. Досега вървеше безмълвен и със свито сърце, като очакваше да му се скарат и да го лишат завинаги от излизане навън, вместо това баща му нищо не каза, дори му предложи забранено от баба му лакомство. Детето плахо се съгласи, а после направо изгълта млечния сладолед, подаден му с усмивка и намигване от турчина бай Един в прословутата му и едноименна сладкарница, която никой в Олм не наричаше другояче, нищо че тя си имаше дадено от общинските власти име — най-вероятно „Роза“. Мишо пи даже и боза, а за вкъщи му купиха малка шоколадова бутилка, пълна с ликьор и увита в „златце“ (станиол), на която пишеше: Коняк екстра.
Михаил Обретенов бавно осъзнаваше, че нещо не е наред, но крачеше спокоен и вече горд до добрия си татко-спасител.
— Не си ли на работа? — провикна се през широко отворената врата Цачи, когато минаваха покрай бръснарницата му.