Проклятието на Жабата
- Автор: Андреев Емил
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проклятието на Жабата». Краткое содержание книги:
— Силничка е, двоен препек! Нали знаеш за жабата и първата глътка?
Васил го погледна недоумяващо и Цачи продължи:
— Ами, всеки мъж има на гърлото си жаба, обърната с дупето към устата. Първата глътка пецне жабката по гъзеца и тя се преобърне, и зине, готова да поеме колкото й налееш. Вече няма да й пари, няма да й жари. Айде, че мойта още е с гъза нагоре. Наздраве!
И бай Цачи отпи, така че да не остави никакъв шанс на своята жаба, после попита:
— И къде го намери твоя хубостник?
— При блатата до минералната вода. Целеха жаби с фунийки.
— А така! Да дойдат да убият и мойта — взе да пие повече от мене. В стомаха ми вече нищо не влиза. — След малко продължи: — Майтапа настрана, ама почна нещо да ме боли тая пущина! Да не вместо жаба да се окаже рак!
— Няма страшно, с ракийката ще го прогониш! Най-много да си направил язва от нередовно пиене — успокои го с шега Васил.
— Абе… — не довърши бръснарят.
Той бе минал петдесетте и като всеки мъж на тая възраст започваше да се страхува от най-малката болежка. Тогава Цачи не знаеше, че ще доживее до дълбока старост и не него, а събеседникът му щеше да го стопи проклетата болест, затрила милиони хора по света. Васил Обретенов щеше да се помине, ненавършил петдесет и две, когато синът му Мишо бе вече в музикалната гимназия в София. Дори баба му Милèва — ненужна, склерозирала и проклета — щеше да надживее татко му.
В този миг вратата се отвори със замах и в рамката й застана не друг, а самия Линдро — едър, шкембест и сияещ:
— Живот си живеете вие в тая жега! — изгърмя той и още не затворил вратата, направо посегна към бутилката.
— Къде одиш нагоре-надоле като на уй кожата бе, Жори? А седи! Ще бръснем ли?
— Не! Подложил съм си малко вино на обед, проспал съм се и сега ми се пие та кине! Отдавна ли сте почнали? А наздраве!
Георги Борисов–Жори, известен повече като Линдро, работеше на пристанището и бе ненадминат в шегите си и сладките приказки. Никой не знаеше защо му викат Линдро (вероятно като малък много се бе „линдрил“ — „глезил“ по олмски), но благозвучният му прякор така му отиваше, че сигурно щеше да е несправедливо спрямо Жори, ако го нямаше. Иначе той имаше сърце за трима — и голямо, и добро, и жадно за живот. Бе висок и пълен, но в никакъв случай не и дебел. Приличаше на огромна мечка с топли очи, къдрава кестенява коса и миловидно червендалесто лице. Бе ненадминат бъзикчия и всичко избиваше на смях и веселие. Обичаше да си пийва с любов, а почнеше ли веднъж, можеше да кара с дни — бавно, приповдигнато и незлобливо. За него пиенето бе това, което бяха жените за Васил. Най-много предпочиташе виното, но не отказваше нищо, стига да го почерпеха. Въпреки това избягваше да сяда с кой да е и не бе всеяден. Уважаваше бай Цачи като баща, може би защото не помнеше своя. Бай Борко бе починал нелепо, когато малкият Жори бе на три годинки.
— Васко дойде преди малко и рекох да не стоим бадева…
— Правилно! Жега бре!
— Жега, ами! Ти кво очакваш — лято е.
Васил ги гледаше и истински им се радваше. Макар и да не пиеше на равна нога с тях, той харесваше благите им разговори и детската им непринуденост, която избиваше у всички, щом прекрачеха прага на бръснарницата. Вкъщи, на работа или по улицата те можеха да бъдат всякакви, но тук ставаха други. Невинността вземаше връх и мъжете се връщаха в дните на своето детство, играещи си някъде на нещо, добри и чисти като богове. Затова и не се караха наистина. Святото понятие „наужким“ възкръсваше и всеки вече можеше да бъде какъвто си поиска. У Линдро това преобразяване личеше най-малко, тъй като той и извън бръснарницата си оставаше едно твърде пораснало и доста пиещо дете. Може би затова всички, които го познаваха, го обичаха от сърце.
— Васко, как е тъщата? — подхвана шеговито Линдро.
— Не питай!
— Ей, ама и ти си един! — укори го Цачи. — Я да си на негово място, ще те видя.
— Що бе, кво? Аз да не би да немам тъща?
— Да, ама твойта си е на село и не си зет на къща като Васо.
— Абе аз да бех на негово место, она щеше да ми пържи мекици. С тоа мазен задник!
Тримата се разсмяха, а Васил добави:
— Да взема да ти я дам, а?
— Море, я си я дръж, че нема да ми стигнат парите за брашно! — И Линдро надигна бутилката.
Като жена Милèва не бе красива, но бе запазена за годините си и бе наистина съблазнителна отзад. Васил знаеше как да оцени това (коя жена нямаше свойството да изглежда съблазнителна, особено отзад!), но никога досега не бе усетил и най-малката тръпка или влечение към тъща си. И той не бе всеяден като Жори. За Васил Обретенов жената бе повече от виното — освен аромат, цвят и вкусови качества, тя излъчваше чувственост, бе едновременно и огън, и вода, забулена в тайнственост и необозрими страсти. Милèва по-скоро лъхаше на злоба и с това донякъде приличаше на мъж, убил жестоко и завинаги детето в себе си.