Вещици в чужбина
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #12
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Анчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вещици в чужбина». Краткое содержание книги:
В края на краищата нима е трудно да направиш така, че слугинчето да не се омъжи за принца? Но на вещиците Баба Вихронрав, Леля Ог и Маграт Чеснова, отправили се към далечния град Генуа, не им е чак толкова леко. На своя страна имат само вуду-магията на госпожа Гогол, едноок котарак и второкачествена вълшебна пръчица, която не прави нищо друго освен тикви. А срещу тях е злокобната мощ на Кръстницата, която е направила на Съдбата съблазнително предложение. Срещу тях е и неумолимата сила на Приказката. Слугинчето трябва да се омъжи за принца. Иначе какъв смисъл има във всичко? Не можеш да се пребориш с Щастливия край.
Поне досега беше така…
— Ужасно е… ужасно — промълви едно от тях. — Ужасно нещо.
Маграт му подаде носната си кърпичка. То шумно си издуха носа.
— Можеше да се получи голямо свличане на земните пластове и в крайна сметка загубихме цялата жила — продължи то, клатейки глава.
Друго джудже го потупа по гърба.
— Гледай оптимистично на нещата. Винаги можем да прекараме хоризонтална шахта от петнадесета галерия. Не се тревожи, със сигурност ще я подхванем отново.
— Извинете — попита Маграт, — зад цялото това нещо има джуджета, нали?
— О, да — отвърна царят.
Интонацията му подсказваше, че това е просто тъжен страничен ефект от трагедията, защото попълнението от нови джуджета е само въпрос на време, докато една свястна златоносна жила не се среща често.
Баба Вихронрав критично огледа срутването.
— Нека всички да се махнат оттука — заяви тя. — Това трябва да се прави насаме.
— Знам как е — отговори царят. — Тайни на занаята, а?
— Нещо такова — потвърди Баба.
Царят отпъди останалите джуджета от тунела, оставяйки вещиците сами на светлината на фенера. Няколко парчета скала паднаха от тавана.
— Хъм — изхъмка Баба.
— Е, сега вече я оплескахме — констатира Леля Ог.
— Всичко е възможно, ако настроиш съзнанието си по подобаваш начин — неясно промълви Баба.
— Тогава по-добре си го настрой подобаващо и докрай, Есме. Ако Създателят е искал да повдигаме скали с магия, нямаше да измисли лопатите. Вещиците затова са вещици, за да знаят кога трябва да се използва лопата. И, Маграт, пусни тая ръчна количка. Не разбираш нищо от машинария.
— Добре тогава — каза Маграт. — Защо не опитаме с вълшебната пръчка?
Баба Вихронрав изсумтя:
— Ха! Тук ли? Някой да е чувал феи-кръстници да се развихрят в мина?
— Ако аз бях затисната зад купчина скали под цяла планина, щях да искам да съм чувала — разпалено отвърна Маграт.
Леля Ог кимна:
— Има основание, Есме. Няма правило къде да се развихрят феите-кръстници.
— Не вярвам на тая пръчка — заяви Баба. — Изглежда ми магьосническа.
— О, хайде де — измрънка Маграт. — Използвали са я поколения феи.
Баба размаха ръце във въздуха.
— Добре, добре, добре — предаде се тя. — Давай! Стани за смях!
Маграт извади пръчката от чантата си. Беше се ужасявала от този момент.
Направена бе от някаква кост, може би слонова. Маграт се надяваше да не е последното. Някога повърхността й е била релефна, но ръцете на поколения възпълнички феи-кръстници съвсем я бяха загладили. Беше обрамчена с различни златни и сребърни пръстени. Липсваха всякакви инструкции. По цялата й дължина нямаше ни една руна или магически знак, посочващи какво се предполага да правиш с нея.
— Мисля, че трябва да я размахаш — подсказа Леля Ог. — Почти съм сигурна, че е нещо подобно.
Баба Вихронрав скръсти ръце.
— Това не е редно — заяви тя.
Маграт размаха експериментално пръчката. Нищо не се случи.
— Може би трябва да изречеш нещо? — предположи Леля.
Маграт се паникьоса.
— Какво изричат феите-кръстници? — простена тя.
— Ъ — каза Леля, — не ’нам.
— Ха! — възкликна Баба.
Леля Ог въздъхна:
— Дезидерата не ти ли каза нещо?
— Нищичко!
Леля повдигна рамене.
— Тогава просто направи каквото можеш.
Маграт се вторачи в купчината камъни. Затвори очи. Пое дълбоко дъх. Опита се да проясни съзнанието си с представа за космическата хармония. Помисли си, че им е лесно на монасите да се задълбочават в космическата хармония, докато са удобно усамотени в снежните планини и само йети са им на главата. Никога не са се опитвали да намерят вътрешен мир под взора на Баба Вихронрав.
Размаха неопределено пръчката и се опита да изхвърли тиквите от ума си.
Почувства раздвижване на въздуха. Чу как Леля изпъшка. Попита:
— Стана ли нещо?
След известно време Леля отвърна:
— Да. Като че ли. Само се надявам да са гладни.
А Баба Вихронрав подхвърли:
— И това ми било вълшебничество, така ли?
Маграт отвори очи.
Купчината бе все още там, но вече не от камъни.
— Тук има, чакай малко, тука вътре е фраш от тикви — възкликна Леля.
Маграт отвори по-широко очи.
— Пак ли тикви?
— Фраш от тикви. Тикви — повтори Леля, в случай че някой не е разбрал.
Върхът на купчината се раздвижи. Няколко малки тикви се изтърколиха почти до краката на Маграт, а от дупката се показа дребно джуджешко лице.
То зяпна надолу към вещиците.
Най-накрая Леля Ог попита:
— Наред ли е всичко?
Джуджето кимна. Вниманието му постоянно се отклоняваше към купчината тикви, която изпълваше тунела от горе до долу.