Спокойствието на хаоса
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спокойствието на хаоса». Краткое содержание книги:
Но въпреки това е развил инстинкт за полет.
И още: Правенето на дете не е интелектуална дейност.
Но ако се прави от глупак, се появява глупак.
Досещате ли се каква е връзката между двата инстинкта?
Правя се че чета, а всъщност дремя, гален от топлите лъчи на слънцето. Поне то, милото, е добро към мен. Не ме нарича лъв, отнасяйки се с мен като с прасе.
Аз съм порода шизофреник. Бързо усещам как стоят нещата. Бързо се досещам какво би трябвало да кажа на тия над мен, за да си завоювам благосклонното им отношение. Но често не го правя. И то поради наивния аргумент, че не са прави или не са доразбрали нещо. Чудо голямо: Днес и сега не са го разбрали, но утре или някога може и да го разберат. А може просто така да им изнася? Може да не са прави, ама са на позиция. Да оспориш позицията на неправия си началник е все едно да опиташ да вземеш от устата на големия сит пес кокала, за да го дадеш на някое пале, което пука от глад. Просто не се получава. Социалната филантропия е възможна само на теория. На практика всеки си пази кокала, независимо от това гладен ли е или не…
От друга страна, в мен няма и достатъчно фанатизъм. Решил си да отстояваш истината — отстоявай я, дори и да те повлекат към дръвника. А аз си милея за кожата. След като съм казал каквото не трябва млъквам, а после отнасям мълчаливо тупаниците.
Затова съм шизофреник. Раздвоявам се непрекъснато между света, в който живея — глупав и недодялан и някакъв въображаем свят, в който нещата би трябвало да са подредени по логични признаци и критерии. За оправдание ще кажа, че най-известният шизофреник, влязъл в литературната история, е от моята порода. Хамлет се казва. Родея се с него, но не бих желал да ми се случи това, което се е случило на него — одраскване от шпага, натопена в непрощаваща отрова.
Е, моите терзания не са свързани с такива големи и отговорни неща, като живота на крале и благородници, с раздвижването на цели армии. Хамлет е известен на цял свят, а аз — само на един батальон. Хамлет е превъртял меланхолик, философстващ перко, а аз кипя от енергия. Има сума ти разлики, но има и едно безспорно сходство — действията и на двама ни не срещат разбиране от страна на околните.
Може би трябва да се позадълбоча около сцените с Хорацио — той също е симпатяга, съчувства на умника-шизофреник, но за разлика от него остава читав…
Когато ме извикват отново в залата, оставям инструкцията на масата. Отворена на страницата със забележката, която междувременно съм подчертал с нокът. Резултатът: На другата сутрин отново съм при чиниите. А в свободното време съм вестоносец. Хубавото момче Кузманов, с когото вече разговарям почти човешки ме информира, че по нареждане на бъдещия ми началник, това е предписаната ми програма за три дни. След което ще бъде направено специализирано измерване — дали ми е увряла главата. Дано уври… И аз го искам.
Сутринта на четвъртия ден отново съм допуснат в храма на парашутизма. Товарят ме с най-унизителното, за което могат да се сетят — измий, изчисти, донеси, отнеси. Във въздуха трепти и вибрира ясното внушение — мълчи! На няколко пъти, в разговор помежду си уточняват, че тия, новите парашути се скатават така, а не по стария начин. От думите им излиза, че преди няколко дни аз съм казал това, което твърдяха те. Погледнато в по-общ план, има полза от унижението ми — поне са прочели написаното под черта в инструкцията. Светците също са били унижавани. Но са канонизирани именно благодарение наличието на благородно търпение, което на този етап при мен недостига. В другото направо съм значима фигура. Родея се ту с Хамлет, ту с канонизираните. Ако не беше коравият рационализъм на армията, бих си помечтал за призната святост, ама тая няма да стане. Пък и има вече един Свети Владимир. Втори би дошъл много на църковния календар.
А и има ли смисъл да ми трошат камъни на главата, за да бъда канонизиран някога си? Тайни мисли на един фанфарон. Какво ли не прави казармата с човека?…
След обяда ни събират в големия салон. Ще ни гостува известна, млада столична актриса. Аз съм „за“ — вариантът среща с хубаво момиче е за предпочитане пред миенето на чинии. Сядам на първия ред и потъвам в стола.
Пускат пердетата на прозорците и запалват слабо, декоративно осветление. В салона става полутъмно. От скрита уредба зазвучава приглушена музика. Нещо от Бородин… Половецки марш… Такава красота, пък и тя — марш! Ей…
… Актрисата се появява на средата на сцената. Може би е по-точно да се каже че изплува, с тиха ефирна стъпка, като балерина. Известна е, макар че е само около средата на двайсетте. Облечена е доста обикновено, но от нея просто се излъчва финес.