Любовният сезон на търтеите

— Върховно е!

— И аз се надявах да ти хареса.

— Как измисляш подобни неща? — не спираше да се учудва той.

— Ами просто ми хрумват.

— Трябва веднага да изрепетираме новата версия, старче.

— Няма по-удобен момент, друже.

Странна работа — обърнеш ли поглед назад, почти винаги ясно проумяваш къде си сбъркал по време на гуляй или друго мероприятие. Да вземем например това наше малко хорово упражнение. За да вдъхна атмосфера на изпълнението, аз се възкачих на стола и заразмахвах бутилката като диригентска палка, а това, както сега виждам, е било грешка. Вярно, че неимоверно допринасяше за композицията, но създаваше у евентуалния наблюдател невярното впечатление за пиянска разюзданост.

И ако ми възразите, че във въпросния момент не е имало евентуален наблюдател, мога честно да ви отговоря, че имаше. Тъкмо бяхме стигнали до „храсталаци и над страшен ров“ и се готвехме за кулминацията на фината, когато зад нас се чу глас.

Той рече:

— Хубава работа!

Разбира се, има много начини да се каже „Хубава работа!“ Благородната Дафни Уинкуърт го произнесе като целомъдрената съпруга на царя на Вавилон, попаднала в банкетната зала тъкмо когато там се е завихрила една хубава вавилонска оргия.

— Хубава работа! — повтори тя.

Естествено, думите на Корки за лелиния комплекс на Езмънд Хадок би трябвало да са ме подготвили за онова, на което станах свидетел, но въпреки това трябва да призная, че бях сащисан от поведението му. Поведение на малодушен пъзливец и ниско стелещ се червей. Вероятно насърчен от качването ми на стола, той се бе покатерил на масата и пореше въздуха с банан вместо с ловджийски камшик, но щом чу гласа, се свлече като виновен чувал с въглища, а изражението му беше тъй съсипано и разкривено, че нямах сили да го гледам.

— Всичко е наред, лельо Дафни!

— Наред?

— Просто репетирахме. За концерта. Толкова скоро е, че не искам да губя дори секунда.

— Нима? А ние седим и ви чакаме в дневната.

— Да, лельо Дафни.

— Гъртруд те чака да играете табла.

— Да, лельо Дафни.

— Стига да си в състояние да играеш табла.

— О, да, лельо Дафни.

Изсули се от стаята с клюмнала глава и приведени рамене и тъкмо да последвам примера му, когато старата каменотрошачка ме спря с властен жест. Приликата й с Франкенщайн ме фрасна през очите и в главата ми се стрелна мисълта, че животът на невръстните несретници, изтеглили жребия да я имат за своя директорка, трябва да е бил като Шест Седмици на Слънчевия Дяволски Остров. Преди да се запозная с нея, винаги смятах, че преподобният Обри Ъпджон е най-плътното приближение до капитан Блай31, което схоластичните среди са успели да навлекат на главите на подрастващите, но сега ми стана ясно, че в сравнение с бойната секира Дафни той беше вакло първолаче.

— Огъстъс, ти ли доведе със себе си едно голямо и зло куче? — заинтересува се тя.