Любовният сезон на търтеите
- Автор: Удхаус П. Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Савина Манолова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любовният сезон на търтеите». Краткое содержание книги:
— Гениално предложение, Езмънд. Как ти хрумна?
Както вече се досещате, бях дълбоко удовлетворен.
Чутото означаваше, че злокобната заплаха, наречена Езмънд Хадок, бе залязла от живота на Коко. Вече нямаше защо да се тревожи за розовите градини. Човек можеше на часа да отвърже Езмънд Хадок и да го пусне да се рее на свобода из розова градина под ръка с Гъртруд Уинкуърт, без да му трепне окото. Вдигнах чашата и я изпразних за щастието на Коко. Не помня дали очите ми се бяха навлажнили, но никак не го изключвам.
Жалко, разбира се, че след като от мен се очакваше да не познавам Корки, не бях в състояние да възрадвам Езмънд Хадок и да върна слънчевия лъч в живота му с новината, че така си пада по него, че чак ще си строши врата. Единствено можех да настоявам да не губи кураж до новия тираж, но той отвърна, че не е загубил кураж, нито капчица надежда.
— И ще ти кажа защо не съм изгубил надежда, Гъси. Онзи ден се случи нещо знаменателно. Тя дойде при мен и ме помоли да изпея нещо на гадния концерт, който организира. Разбира се, при други обстоятелства не бих се натискал за подобна безподобна излагация. Никога не съм пял на селски концерт. А ти?
— О, да. Доста често.
— Изпитанието трябва да е неописуемо мъчително.
— Ни най-малко. Бих казал дори, че е забавно. Не смея да твърдя същото и за публиката, но лично аз съм си прекарват добре. Да не би да си притеснен, Езмънд?
— Гъси, само като си представя какво ми предстои, се обливам в студена и много лепкава пот. Но тогава си казвам, че аз съм Младият феодал, радващ се на немалка народна обич в околността, и вероятно всичко ще мине добре.
— Така и трябва.
— Ти сигурно се питаш защо казах, че е знаменателно идването й при мен с молба да нея на скапания й концерт. Ще ти обясня. За мен това е неопровержимо доказателство за трепкащи у нея стари чувства. Ако не беше така, щеше ли да идва да ме моли да нея по концерти? Залагам всичко на тази песен, Гъси. Корки е емоционално момиче и когато чуе публиката да врещи от възторг, това ще й повлияе. Ще се разтопи. Ще се умилостиви. Няма да се учудя, ако простене: „О, Езмънд!“ и се метне на врата ми. Но само при положение, че не ме освиркат.
— Няма да те освиркат.
— Мислиш ли?
— Убеден съм. Всичко ще мине по мед и ноти.
— Голяма утеха си ми ти, Гъси.
— Старая се, Езмънд. Какво ще пееш? „Сватбената песен на кралския гвардеец“?
— Не. Текстът е от леля Шарлът, а музиката от леля Мъртъл.
Присвих устни. Прозвуча ми страшително и плашително. Нищо у леля Шарлът не навеждаше на мисълта, че в нея бумти божественият огън. Разбира се, не исках да произнасям присъдата, преди да съм изслушал засегнатата страна, но бях готов да заложа и последната си бутилка отлежало шотландско, че всичко, излязло изпод перото й, е достойно за кошчето.
— Таквоз — внезапно се вдъхнови Езмънд Хадок, — имаш ли нещо против да ти я изпея сега?
— Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие.
— Освен, може би, капчица портвайн?
— Освен, може би, не една капчица портвайн. Благодаря.
Езмънд Хадок също обърна чашата си.
— Няма да пея куплетите, защото са миш-маш от високо издигнало се ясно слънце, росна и прекрасна утрин и други буламачи.
— Точно така.
— Припевът е гвоздеят на песента. Звучи така.
Прие мрачното, съсредоточено изражение на препарирана крастава жаба и започна:
— Ало, ало, ало, ало…
Вдигнах ръка.
— Почакай малко. Какво правиш според автора? Телефонираш ли?
— Не, песента е ловджийска.
— А, ловджийска? Ясно. Уплаших се да не е някоя от ония „Дай да се обадя на моята любима“. Карай нататък.
Започна отначало:
Отново вдигнах ръка.
— Не ми харесва.
— Кое?
— Пампамкането.
— А, това е само акомпанимент.
— Не ми харесва и „Гъси“. Изпортва впечатлението.
— Нима съм казал „Гъси“?
— Да. Каза: „На лов сме тръгнали пам-пам, на лов сме тръгнали, о, Гъси“.
— Грешка на езика.
— Значи го няма в сценария?
— Не, няма го.
— На твое място на концерта бих внимавал да не повторя грешката.
— Добре. Да продължавам ли?
— Да.
— Докъде бях стигнал?
— По-добре дай отначало.
— Чудесно. Още капка портвайн?
— Може би само капчица.
— Е, тогава започвам, като пак пропускам високо издигнатото слънце. „Ало, ало, ало, ало! На лов сме тръгнали, пам-пам, на лов сме тръгнали сега. Най-хубавият ден е днес, затуй очакваме го ний, на лов сме тръгнали сега“.
Започнах да разбирам, че съм бил прав в предчувствията си за Шарлът. Текстът беше безобразен. Всеки певец, осмелил се да излезе на селски концерт с подобна песен, зорлем си търсеше ритника, пък бил той и обичният Млад Феодал.