Любовният сезон на търтеите

Лицето ми поморавя и ако в чашата ми имаше нещо заслужаващо внимание, щях да я пресуша до капка. Да, но не. Околовръст като чешмяна вода се лееше шампанско от най-добрите френски реколти, китката на чичо Чарли се изкълчи от наливане, а аз, в знак на съобразяване с печално известните вкусове на Гъси, бях обслужван само с непреглътваема помия, получена чрез слагане на половин портокал в сокоизстисквачката и натискане.

— Изглежда — продължи Благородната Дафни със студения и неодобрителен глас, който навремето вероятно е използвала да кастри подопечните си, задето пушат в храстите — неговите подвизи нямат край. Съвсем скоро бил арестуван и глобен за кражба на полицейски шлем насред Пикадил и.

Тук можех да я осветля.

— Това — заобяснявах аз — се дължеше на злополучно недоглеждане. При кражбата на полицейски шлем, както едва ли има нужда да ви обяснявам, най-важното е, преди да го вземеш, сръчно да изхлузиш каишката изпод брадичката на съдържащия се вътре полицай. Въпросният Устър обаче пропусна да го стори и това доведе до описания от вас тъжен резултат. Освен това трябва да вземете предвид факта, че инцидентът възникна доста късно през нощта след гребните гонки, когато и най-добрите между хората не са на себе си. Но както и да е. — Усетих, че не съм спечелил симпатиите на аудиторията и ловко смених темата. — Знаете ли вица за стриптийзьорката и дресираната бълха? Всъщност не, не този — прехапах езика си, като се сетих, че не е подходящ за ушите на присъстващите. — Ще ви кажа вица за двамата мъже във влака. Старичък е и ако сте го чували, кажете.

— Моля ви, Огъстъс, продължавайте.

— Вицът е за двама глухи, които се срещнали във влака.

— Сестра ми Шарлът има бедата да е глуха. Това е голямо нещастие.

Кльощавата леля проточи врат.

— Какво казва?

— Огъстъс ще ни разкаже виц. Шарлът. Моля ви, Огъстъс, продължавайте.

Това, разбира се, хвърли вода върху огъня ми, защото последното нещо, което му се иска на човек, е да го заподозрат, че се присмива над недъга на възрастна госпожица. Но вече беше твърде късно да се поклоня и напусна сцената.

— Ами във влака пътували двама глухи и единият погледнал през прозореца и попитал другия: „На риболов ли отивате?“, а онзи отвърнал: „Не, отивам на риболов“, а първият рекъл: „Аа, аз пък помислих, че отивате на риболов“.

Не хранех големи надежди. От самото начало нещо ми нашепваше в ушенцето, че не си постилам добре. Засмях се от сърце, но бях единствен. Точно когато лелите трябваше да изпопадат от столовете си и да се затъркалят по пода от смях, настъпи зловещо мълчание, достойно за траурно бдение, нарушено само от леля Шарлът, която попита какво съм казал.