Портрети на небесни тела
- Автор: Босев Росен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портрети на небесни тела». Краткое содержание книги:
Естествено, те и без това са щели да я помолят да си отиде, но сега Галя ги е лишила от жеста на възмездието, от позата на мъжкото огорчение. Измъкнала се е и сега атмосферата в каньона е сгъстена от бръмчащите ята на гневни настроения.
Чак следобед тримата започват да се навъртат около дирижабъла. Мълчат, увиснали върху скелето, преструват се на много заети: чегъртат нещо, доизглаждат, дошиват, долепват.
Данчо не издържа:
— Да направим едни карти.
Другите с готовност се смъкват от Скелето, но долу се оказва, че Христо не знае идеалната игра за трима — руска трупа. Данчо охотно започва да го обучава, но щом вниква в правилата, Христо се отказва да играе. Възмущава го плуващата граница между врагове и съюзници. Хвърлят картите и без да споменават Галя и Владай, успяват да заспят сред топлината на каньона.
Събужда ги блъскането на вятъра по хълбоците на цепелина, липсата на достатъчно завивки и отсъствието на изгрев.
Природата се е съвзела в края на октомври. Към десет завалява лек сняг, а надвечер вече се сплъстява в тънка коричка по земята и по повърхността на дирижабъла.
Те студуват, мъдруват, палят огньове още два дни, а на третия потеглят към София.
Следващите няколко месеца Людмил работи върху своите помпи за зареждане на цепелина. Той даже не работи, а твори, магьосничествува, страда! През същите тези месеци Христо и Данчо събират една по една бутилки хелий. Те даже не ги издирват, а ги разконспирират, прелъстяват, раждат ги!
Но затова пък, когато в средата на март се връщат в каньона, са готови за срещата. Дирижабълът ги очаква потъмнял, но някак по-мъжествен. Людмил веднага започва да монтира своите уникални помпи към тялото, спуска надолу шланг, Данчо и Христо само подменят бутилките с хелий — всичко е безупречно и точно — дирижабълът си поема дъх, расте, гордее пред очите им. Скелето започва да пропуква. Задържайки го с последни сили, тримата се настаняват в гондолата, включват пробно двигателя, спират го и тогава чак се сещат, че един трябва да остане на земята, за да развърже задържащите въжета. Жребият избира Людмил. Не му е леко, разбира се, но може би същият онзи, мисли си той, който насън му подсказва идеята за дирижабъла, същият онзи, който му подари хрумването за помпите, той същият му сочи сега земята.
Людмил посяга към първия от четирите огромни възела. Трудно се справя с него, но се справя. Тръгва към втория и преди още да го докосне, усеща, че сянката на цепелина се размества. Вдига поглед и вижда, че огромното тяло е вече във въздуха, въпреки трите въжета, които би трябвало здраво да го държат за скелето. Людмил не разбира нищо: в огромната вертикална скорост на дирижабъла, в самия му силует има нещо, което не би трябвало да е точно така.
Сепва го гласът на Христо. Този глас не бива да е тъй близо, той трябва да се разнесе нейде от небесата, където вече е цепелинът. Но гласът на Христо е тук, защото и Христо е тук — спуска се по скелето към Людмил. Данчо също се измъква от гондолата, която си е останала окачена на скелето. Избягалият от гондолата и хората огромен пъпеш лети отвесно към слънцето, докато се слее с него.
… После тримата правиха много проверки, но нито телескоп, нито пилот, нито просто око не бе видяло цепелина. Той просто бе изчезнал в нищото, откъдето бе се появил…
Гондолата изглежда неприлично без носещото тяло. Тримата демонтират самолетния мотор и после я разковават от скелето. Бившето купе се срутва и се забива десетина сантиметра в земята. Това ги подсеща — чак до вечерта те затрупват гондолата с пръст. После дочакват камион да качи двигателя с витлото и се прибират в София.
За първи път споменават помежду си цепелина след пет години — тогава той е розов и прелестен — такова едно мило балонче от безгрижната им младост. При всяко следващо споменаване стават все по-сантиментални и както върви, след десетина години ще си поплакват от умиление. Но засега споменът ги тонизира и облагородява.
Друго какво: Ах, да: Галя се омъжи за съвсем пети човек и те веднага простиха на нея и на Владай, одобриха се с тях на сватбата. И аз бях там, и аз пях и се веселих, и по брадата ми тече чак накрая, а в началото повече в устата. Бях по линията на младоженеца, син на нявгашен мой колега от Медицинската академия, прекрасно трезво момче, с което заедно научихме в късната сватбена вечер историята на цепелина.
Започна с това, че те петимата си изпяха песничката, а после Владай, здравата натряскан, но коригиран и допълнен накрая от другите, разказа всичко около илюзиите, строежа и краха.
Виж, историята с Галя пропусна, но младоженецът сам я прибави, самодоволен от това, че за него няма тайни от миналото на жена му, за това, че се е издигнал над просташки предразсъдъци и еснафска ревност.