Необикновена зараза
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Серия: Кей Скарпета #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Необикновена зараза». Краткое содержание книги:
В края на раменните кости и в мускула около тях имаше още влакна и дребни бледосини парченца плат, което означаваше, че трионът е минал през тази материя.
— Била е разчленена през дрехите и през онова, в което е била увита — стъписана казах аз.
Уинго спря да работи и ме погледна.
— Другите не бяха.
Предишните жертви са били голи, когато са ги разчленявали. Уинго записа още нещо, а аз продължих огледа и след малко добавих:
— На всяка бедрена кост има влакна и парченца плат.
— Значи е била покрита от кръста надолу, така ли? — попита той.
— Така изглежда.
— Първо я е разчленил и после е съблякъл дрехите й?
Уинго ме погледна. Бе започнал да си представя картината.
— Не е искал да намерим дрехите. В тях има твърде много информация — отговорих аз.
— Тогава защо не я е съблякъл?
— Може би не е искал да я гледа, докато я е разчленявал.
— Аха, значи е чувствителен.
— Запиши мерките. Шийният отдел на гръбнака е срязан на нивото на петия прешлен. Остатъкът от дясната бедрена кост е на пет сантиметра под по-малкия трохантер и на шест сантиметра вляво. Белезите от трион са видими. Дясната и лявата раменни кости са два сантиметра и половина. Видими следи от трион. В горната част на дясното бедро има двусантиметров, стар, зараснал белег от ваксинация.
— А това? — попита той и посочи многобройните пълни с течност мехурчета, разпръснати по хълбоците, раменете и ханша.
— Не знам — отговорих и взех спринцовка. — Предполагам, че е херпес зостер.
— О, не! — Уинго уплашено отскочи. — Защо не ми каза?
— Херпес зостер — повторих и започнах да надписвам етикета на една епруветка. — Може би. Трябва да призная, че е малко странно.
— Какво искаш да кажеш?
Безпокойството му нарастваше.
— При херпес зостер вирусът атакува сетивните нерви. Обривът е от малки мехурчета по кожата по продължение на нерва, обикновено около кръста. И мехурчетата са с различна възраст. Но тези тук са разпространени по целия торс и изглеждат на еднаква възраст.
— Какво друго би могло да е? Варицела?
— Вирусът е един и същ. Децата се разболяват от варицела, а възрастните — от херпес зостер.
— Ами ако се заразя?
— Боледувал ли си от дребна шарка като дете?
— Нямам представа.
— Ваксиниран ли си?
— Не.
— Ами тогава трябва да се ваксинираш. Взимал ли си лекарства за потисната имунна система?
Уинго не отговори. Отиде до една от количките, махна латексовите си ръкавици и ги хвърли в червения контейнер за биологично опасни отпадъци. После грабна нов чифт, по-дебели, и се върна до масата за аутопсии. Спрях работата си и се вторачих в него.
— Мисля, че трябваше да ме предупредиш — каза той. Всеки момент щеше да се разплаче. — Знам, че в моргата човек не може да вземе всички предпазни мерки, затова разчитах на теб да ми кажеш какво става.
— Успокой се.
Държах се мило с Уинго. Той беше твърде чувствителен и това беше единственият проблем, който имах с него.
— Не можеш да се заразиш с варицела или херпес зостер от тази жена, ако няма обмен на телесни течности — добавих аз. — Щом носиш ръкавици и ако не се порежеш или убодеш, няма опасност да прихванеш вируса.
За миг очите му блеснаха, после Уинго бързо отмести поглед встрани и каза:
— Ще започна да правя снимки.
4.
Марино и Бентън Уесли се появиха следобед, когато почти бях приключила с аутопсията. Не можах да науча нищо повече от външния оглед. Уинго бе отишъл на късен обяд, затова бях сама. Уесли влезе и се вторачи в мен. По шлифера му разбрах, че още вали.
— Предупредиха, че може да има наводнения — каза Марино.
Моргата нямаше прозорци и аз никога не знаех какво е времето навън.
— Сериозно? — попитах аз.
— Да. Ако продължава да вали така, някой трябва да започне да слага чували с пясък — отговори Марино и остави чадъра си в ъгъла.
Институтът се намираше на няколко пресечки от река Джеймс. Преди години сградата се бе наводнила и труповете, дарени на науката, плаваха в оцветена в розово от формалина вода, която се просмука през стените на моргата и стигна до паркинга отзад.
— Да се притеснявам ли наистина? — загрижено попитах аз.
— Ще спре — каза Уесли, сякаш можеше да изготви психологически профил и на времето.