Синдрома на глутницата (Вулгарен роман)
- Автор: Калчев Христо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синдрома на глутницата (Вулгарен роман)». Краткое содержание книги:
Когато на СИК им се разтрепериха краката и генерал Бонев ги натисна като зайче в ъгъла, по морето плъзнаха турски, кюрдски, казахстански и най-страшното — китайски групировки, наречени Триади, които под формата на ресторантьорство създаваха впечатление за мирна инвазия, която де факто беше истинското „превземане отвътре“. Единствената надежда за този, който би искал да отвоюва пазара за страната си, би била постоянно насъскване на тези две нетърпящи се по религиозни причини групи от мафии.
Козела знаеше, че няма друг шанс, освен да разиграе тази карта. Знаеше много повече. Това не е лъжица за устата на хлапак като Малас. Тази война трябваше да я проведе той, да я спечели или да я загуби, но той. Никой друг не би бил в състояние да го стори. Разбира се, щеше да привика под знамената всички стари „артисти“, но капитана на кораба можеше да бъде само и единствено той. За тази цел, му трябваше добра храна и дълга почивка.
Мусаката беше изключително вкусна. Нямаше ресторант по света, който да му предложи такова рецепторно удоволствие, без значение какво е готов да заплати за него. Но придружено с ласкавите очи на Флора и детската фамилиарност на Осип, това се превръщаше в нещо, което речниците кой знае как тълкуваха.
„Това ли е щастието, пък било то и временно?“ — мислеше Козела, загледан в семейството си.
Във Варна температурата беше един градус над нулата — в Мегало Кастро двадесет и два. Във Варна той имаше врагове, които мечтаеха да го видят мъртъв, а тук в очите на хората около себе си той разчиташе: „Щастливи сме, че си сред нас!“
„Бих останал завинаги, — мислеше той усмихвайки им се — но това би бил вашият край!“
— Прекрасно беше, Флора! Кажи на майка ти, че й целувам ръка.
— Целуни мен! — припряно каза молдовката — Всичко е твое и глупавата мусака и всичко, което виждаш на масата. Само любовта ни остана Йон, а тя е лична.
Дойде време за среща и с Аберман. Козела прати двама от ескадронистите на пазар. Те се върнаха с всичко необходимо за един денди. От обувките „Бруукс“ през ризата „Сайо“, вратовръзката „Келвин Клайн“ до часовника „Булгари“. Мерките бяха преценени на око, но когато извадиха подстригания и обръснат Влад Аберман от затвора му той приличаше на малкия лорд Фаудлерой. Козела вече го чакаше на масата, изчака го да седне, кимна на придружителите му да се оттеглят и го погледна кротко в очите.
— Нали съзнаваш, че си под обстрел, Володя? — попита той.
— Откъде знаеш това име? — агресивно попита младият евреин.
— Знам повече неща, отколкото предполагаш, — продължи кротко Козела — но и ти трябва да знаеш нещо. Въпросите задавам аз. Отговорите са твой приоритет, млади приятелю! Но да те пази Йехова от лъжа!
Козела се усмихна, той си въобразяваше, че е възпроизвел веселие върху лицето си, а всъщност беше разкривил маската си в истински заплашителна гримаса.
— Сега си мой гост, Володя! За последен път те наричам така. От този момент нататък ти си Влад! Кажи какво ще ядеш, избери си пиене, защото ни чака дълъг и сериозен разговор, приятелю.
— Откровено казано аз съм наистина гладен — каза Аберман — няма да откажа един телешки стек алангле и бутилка добро вино. Много ли съм претенциозен?