Брий и неговото момче
- Автор: Льюис Клайв Стейплз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивайла Божанова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Брий и неговото момче». Краткое содержание книги:
Нарния… където конете говорят… където се заражда едно предателство… и където се ражда истината.
Шаста вярва, че е обикновено рибарско момче до деня, в който разбира, че не е син на рибаря Аршийш. Той взема смелото решение да избяга от суровия Калормен и да стигне до вълшебната страна Нарния. Заедно с верния си кон Брий, едно странно момиче и нейната кобилка, Шаста се отправя на пътешествие, изпълнено с премеждия, легенди, оживяващи и сбъдващи се.
Обърна се на запад и побягна към Гробниците. През цялото време усилено се оглеждаше с надеждата, че ще зърне приятелите си, но залязващото слънце блестеше в очите му и той не виждаше почти нищо. „А и те — досети се — са зад най-далечния камък, а не откъм страната на града.“
Преброи дванадесет гробници, всяка с нисък сводест вход, който водеше към пълна тъмнина. Не бяха строени в определен ред. Отне му доста време да ги обиколи една по една, за да се увери, че е проверил около всичките. Не намери никого.
Тук, на ръба на пустинята, цареше тишина. Слънцето вече залязваше.
Изведнъж някъде зад него се чу ужасен шум. Сърцето на Шаста подскочи и той си прехапа езика, за да не извика. В следващия миг осъзна какво е: роговете на Ташбаан възвестяваха, че градските порти се затварят. „Не бъди страхлив малък глупак — упрекна се Шаста. — Нали чу същото и сутринта?“ Но съществуваше огромна разлика между сигнала, че ти предстои заедно с приятелите си да влезеш в града, както беше сутринта, и сигнала при залез слънце, че ще останеш извън него. Портите се затвориха. Нямаше начин другарите му да дойдат тук тази нощ. „Или са останали в Ташбаан за през нощта — помисли си той, — или са продължили без мен. Не очаквам Аравис да постъпи по друг начин. Но Брий би ме изчакал. Не, не би го сторил… Ами, ако все пак…“
Шаста си създаде много погрешна представа за Аравис. Тя беше горделива и дори непреклонна, но вярна и никога не би изоставила спътник, независимо дали го харесва или не.
Шаста осъзна, че му се налага да прекара нощта сам (с всяка изминала минута ставаше все по-тъмно). Мястото все по-малко му харесваше. Тези големи, мълчаливи камъни излъчваха нещо смущаващо. От известно време се стараеше да не мисли за духове, но откри, че сега това е невъзможно.
— Олеле! Помощ! — изкрещя той внезапно, защото нещо докосна крака му. Не трябва да го виним, че изкрещя в момент, когато нещо се появи отзад и го докосна, особено на такова място, по такова време и след като вече и без това е изплашен. Шаста нямаше сили дори да побегне. Всичко друго му се струваше по-добро от възможността да го преследват между Гробниците на древните крале, при това, без да смее да се обърне, та да види кой го преследва. И той направи възможно най-разумното: огледа се предпазливо. Сърцето му за малко не се пръсна. Изпита огромно облекчение, когато установи, че до него се е докоснала котка.
Твърде слабата светлина попречи на Шаста да я огледа добре, но все пак различи, че е доста едра. Изглежда от дълги години живееше сред Гробниците, и то сама. Очите й подсказваха, че знае тайни, които няма да сподели.
— Писи-писи… — обади се Шаста. — Предполагам, че не си Говореща котка.
Котката се взря в него по-настойчиво. Обърна се и тръгна да се отдалечава. Шаста, естествено, я последва. Преведе го през Гробниците чак от другата страна — към пустинята. Седна, уви опашка около лапите си и извърна муцуна към пясъците, към Нарния и севера. Стоеше неподвижно, сякаш дебнеше. Шаста легна и допря гръб до котката, с лице към Гробниците, защото, ако човек е притеснен, най-добре е да се обърне с лице към опасността и да има нещо топло и успокояващо зад гърба си. На теб пясъкът може и да не ти се стори особено мек, но Шаста спеше на земята от години, затова не му направи особено впечатление. Скоро заспа, но и в съня си продължи да се чуди какво ли е станало с Брий, Аравис и Хуин.
Събуди го шум, какъвто не бе чувал досега. „Вероятно е кошмар“ — помисли си Шаста. В следващия миг забеляза отсъствието на котката, за което съжали. Остана да лежи неподвижно, дори не отвори очи, защото беше убеден, че ще се изплаши още повече, ако остане сам срещу Гробниците и цялата пустош наоколо. Също както ти или аз правим, когато лежим завити презглава. Но шумът долетя повторно: остър и пронизителен — зад него, откъм пустинята. Тогава вече се наложи да отвори очи и да седне.
Луната светеше ярко. Гробниците — много по-големи и по-наблизо, отколкото предполагаше — изглеждаха сиви. Всъщност ужасно напомняха огромни човешки фигури, чиито сиви роби покриват лицата и телата им. Не точно това ти се иска да те заобикаля, когато прекарваш нощта на непознато място. Шумът обаче долетя от обратната страна, от пустинята, и Шаста трябваше да загърби Гробниците, което не му се хареса особено, и да се взре в пясъците. Отново дочу дивия вик.
„Дано не са лъвове“ — мина му през ума. Но не приличаше на лъвския рев от нощта, когато срещна Хуин и Аравис. Това всъщност беше чакал, но Шаста, разбира се, не знаеше. А и дори да знаеше, едва ли би му се искало да срещне чакал.