Брий и неговото момче
- Автор: Льюис Клайв Стейплз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивайла Божанова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Брий и неговото момче». Краткое содержание книги:
Нарния… където конете говорят… където се заражда едно предателство… и където се ражда истината.
Шаста вярва, че е обикновено рибарско момче до деня, в който разбира, че не е син на рибаря Аршийш. Той взема смелото решение да избяга от суровия Калормен и да стигне до вълшебната страна Нарния. Заедно с верния си кон Брий, едно странно момиче и нейната кобилка, Шаста се отправя на пътешествие, изпълнено с премеждия, легенди, оживяващи и сбъдващи се.
— Не, не — възрази Шаста. — Веднага трябва да си сменим ролите. Ще бъде ужасно господин Тумнус да влезе и да свари и двама ни тук. Налагаше се да се преструвам, че си ти. А тази нощ тръгвате… Тайно… Всъщност ти къде беше през цялото време?
— Някакво момче на улицата се подигра на кралица Сюзан — обясни принц Корин, — затова го ударих. То се разрева и се шмугна в близката къща, а оттам излезе по-големият му брат. Наложи се да ударя и него. После всички се втурнаха подире ми, нападнаха ме трима възрастни мъже с копия, които тук наричат стража. Сбих се и с тях, но те ме събориха. Вече се стъмваше. Стражата ме поведе да ме заключи. По пътя попитах дали не искат да пийнат вино и те приеха. Заведох ги във винарната и им поръчах. Седнаха и не спряха да се наливат, докато не заспаха. Реших, че е време да се омитам, и тихичко се измъкнах, но заварих първото момче — онова, заради което започна цялата дандания, да се навърта наоколо. Пак го ударих и бързо се покатерих по водосточната тръба до покрива на една къща. Там лежах, докато не започна да се развиделява. Оттогава все се опитвам да се прибера. Между другото, има ли нещо за пиене?
— Не, аз го изпих — призна си Шаста. — А сега ми покажи откъде влезе! Нямам време за губене. Най-добре е да се разположиш на дивана и да се престориш… Не, нищо няма да излезе, както си насинен и окалян. Просто ще им кажеш истината, но след като се измъкна оттук.
— А ти какво друго мислиш, че бих им казал? — осведоми се принцът доста разгневен. — Кой си ти все пак?
— Нямам никакво време — прошепна Шаста разтревожено. — Аз съм нарниец, повярвай ми, или поне от някаква северна страна. Но целия си живот съм прекарал в Калормен. А сега бягам през пустинята заедно с един Говорещ кон… Брий. Казвай бързо как да се измъкна?
— Спусни се от прозореца към покрива на онази сграда — посочи Корин. — Но тихо, на пръсти, иначе някой ще те чуе. Оттам тръгни наляво. Ако те бива да се катериш, ще стигнеш до горната страна на онази ограда. Тръгваш по нея, вървиш до чупката и там скачаш върху камарата боклуци. Това е всичко.
— Благодаря! — прошепна Шаста, вече седнал на перваза.
Двете момчета се загледаха за миг едно в друго и осъзнаха, че вече са приятели.
— Довиждане! — махна с ръка Корин. — И успех! Надявам се да се измъкнеш.
— Довиждане! — отвърна Шаста. — И ти си имал доста приключения.
— Нищо не са в сравнение с твоите — увери го принцът. — Хайде, спускай се… Тихо ти казах! — напомни той на Шаста. — Надявам се да се видим в Арченланд. Иди при баща ми Крал Лун и кажи, че сме приятели. Внимавай! Някой идва.
Глава шеста
Шаста при Гробниците
Шаста притича по покрива на пръсти. С босите си крака усещаше колко е горещ. Само за няколко секунди се прехвърли на оградата, а при чупката видя под себе си тясна воняща улица. До оградата — точно според описанието на Корин — имаше купчина боклук. Преди да скочи, се огледа бързо, за да се ориентира. Очевидно вече бе прехвърлил върха на острова-хълм-град. Всичко пред него се спускаше надолу: плоските покриви, кулите, бойниците по северната градска стена. По-нататък се виждаха реката и бряг, покрит с градини. Но още по-нататък имаше нещо, което никога не бе виждал: огромно, жълтеникаво, плоско като море, ширнало се на километри. В далечния край се виждаха сини възвишения с бели върхове. „Това е пустинята, а в дъното са планините“ — досети се Шаста.
Скочи върху боклука и се спусна колкото се може по-бързо надолу по тясната алея. Оттам изприпка до по-широка улица, където имаше повече хора. Никой не обърна внимание на дрипавото момче, което тичаше босо. И все пак тревогата и напрежението не го напускаха. Най-сетне се озова при градските порти. В навалицата го побутнаха, поудариха, но след като тълпата се изниза през портала към моста, хората вече вървяха по-скоро като бавна процесия. Тук, на открито, край спокойните води на реката, с наслада вдъхваше свежия въздух, особено след миризмите и шума в Ташбаан.
Шаста прекоси моста и видя как всеки поема по пътя си — кой наляво, кой надясно, край реката. Той тръгна право напред. Изглежда този път не беше много оживен — лъкатушеше между градините. След няколко крачки се оказа сам, а след още няколко се изкачи на билото. Поспря и се загледа. Все едно се намираше на края на света: само след няколко стъпки вече нямаше трева, започваха пясъците — безкрайни като море, но по-груби, защото не бяха мокри. Сега планините изглеждаха много по-далече. С огромно облекчение установи, че ако повърви пет минути наляво, ще стигне вероятно до Гробниците. Точно така ги описа Брий: огромни купчини дялани камъни във формата на гигантски пчелни кошери, но някак по-тесни. Изглеждаха черни и мрачни — в момента слънцето ги огряваше отзад.