Брий и неговото момче
- Автор: Льюис Клайв Стейплз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивайла Божанова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Брий и неговото момче». Краткое содержание книги:
Нарния… където конете говорят… където се заражда едно предателство… и където се ражда истината.
Шаста вярва, че е обикновено рибарско момче до деня, в който разбира, че не е син на рибаря Аршийш. Той взема смелото решение да избяга от суровия Калормен и да стигне до вълшебната страна Нарния. Заедно с верния си кон Брий, едно странно момиче и нейната кобилка, Шаста се отправя на пътешествие, изпълнено с премеждия, легенди, оживяващи и сбъдващи се.
Но докато слънцето бавно-бавно се изкачваше по небето и после бавно-бавно се спускаше на запад, а никой не идваше и нищо не се случваше, той започна да става все по-напрегнат. И най-после осъзна, че когато се уговориха да се чакат при Гробниците, никой не спомена докога. Не можеше да чака тук до края на живота си! А скоро отново щеше да се стъмни и му предстоеше да прекара още една кошмарна нощ. През ума му преминаха десетина плана, кой от кой по-лоши, и накрая той избра най-неподходящия. Реши да изчака падането на мрака, за да се върне при реката и да открадне пъпеши (колкото може да носи) и сам да поеме към планината Пайър. Разчиташе на следата, която направи сутринта в пясъка, за да не обърка посоката. Идеята беше налудничава. Ако беше прочел поне толкова книги за пътешествия през пустините, колкото и ти, в никой случай нямаше да се реши на подобна постъпка. Но Шаста не бе чел нито една книга през живота си. Преди залез слънце все пак нещо се случи. Шаста седеше в сянката на една Гробница и когато вдигна глава, видя два коня да се приближават към него. В следващия миг сърцето му подскочи от радост, защото разпозна Брий и Хуин. Но след това тревожно трепна: нямаше и следа от Аравис. Някакъв непознат водеше конете — въоръжен и сравнително добре облечен, като по-доверен роб на знатно семейство. Брий и Хуин вече не приличаха на товарни коне, а имаха седла и юзди. Какво означаваше всичко това? „Някакъв капан — мярна се в главата на Шаста. — Заловили са Аравис. Ами ако са я измъчвали, за да изтръгнат цялата история? Сега очакват и аз да изскоча, да се затичам натам, за да поговоря с Брий, след което ще заловят и мен! А ако не се покажа, може да пропусна единствената възможност да се срещна с приятелите си. Ох, само да знаех какво е станало!“ Той се сви зад един камък и час по час надничаше, като през цялото време се чудеше как е най-безопасно да постъпи.
Глава седма
Аравис в Ташбаан
Ето какво всъщност се случи.
Аравис видя как нарнийците отвеждат Шаста. Оказа се сама с двата коня, които (изключително предвидливо) не пророниха и думичка, ала дори за миг не загуби ясната си мисъл. Грабна поводите на Брий и продължи да стои неподвижно, хванала и двата коня. Макар сърцето й да биеше лудо, с нищо не се издаде. Когато благородниците от Нарния отминаха, тя се опита да се придвижи. Но преди да направи и крачка, друг викач („Ужасни са!“ — помисли си Аравис.) извести: „Дай път! Път! Път за таркаанката Лазаралийн!“ И мигом по петите на викача се появиха четирима въоръжени роби, а след тях — четирима носачи, нарамили украсена с копринени завески и сребърни звънчета носилка, която изпълни цялата улица с аромат на парфюми и цветя. След носилката, облечени в красиви дрехи, крачеха робини, няколко пажа и какви ли не още прислужници. Тогава Аравис направи първата си грешка.
Познаваше много добре Лазаралийн — сякаш бяха съученички. Често гостуваха в едни и същи палати, канеха ги на едни и същи балове. И Аравис не се стърпя да погледне как изглежда Лазаралийн сега, вече омъжена и наистина знатна персона.
Оказа се фатално. Очите на двете момичета се срещнаха. Лазаралийн на мига се надигна в носилката и извика с цяло гърло:
— Аравис! Какво правиш тук? Баща ти…
Нямаше време за губене. Аравис пусна конете, хвана се за ръба на носилката, качи се при Лазаралийн и свирепо прошепна в ухото и:
— Млъкни! Чуваш ли? Млъкни! Трябва да ме скриеш! Нареди на хората си…
— Но, скъпа… — подхвана Лазаралийн все така на висок глас. (Нямаше нищо против да я зяпат, напротив — харесваше й.)
— Прави каквото ти казвам, иначе никога няма да ти проговоря — просъска Аравис. — И, моля те, по-бързо, момиче! Ужасно е важно. Кажи на слугите си да вземат онези два коня! Пусни завесите на носилката и ме закарай някъде, където няма да ме открият! И най-важното: направи го бързо!
— Добре, скъпа — съгласи се Лазаралийн и бавно рече: — Хей, вие двамата! Погрижете се за конете на таркаанката! (Тези думи бяха отправени към робите.) И пак се обърна към приятелката си: — А сега — към вкъщи, но наистина ли смяташ, мила, че трябва да спуснем завесите в ден като днешния. Имам предвид…
Но Аравис вече ги бе пуснала и бе затворила Лазаралийн и себе си в богато украсената и парфюмирана, но доста задушна носилка, наподобяваща палатка.
— Никой не бива да ме види — обясни тя. — Баща ми не знае, че съм тук. Аз бягам.