Последна саможертва

преки болката, но – отново – аз имах надмощие. Хванах я за

раменете и я хвърлих на земята. Главата ѝ се удари силно, но

тя остана в съзнание. Не знаех дали да съм благодарна или

не. Обвих ръце около врата ѝ и стисках, докато очите ѝ не се

затвориха. Веднага щом се уверих, че е изпаднала в безсъзна-

ние, я пуснах, но сърцето ми се сви от мъка.

Огледах се и видях, че Дмитрий също е повалил противни-

ците си. Нашата група продължи, сякаш нищо не се бе слу-

чило, но аз погледнах виновно към Еди. Знаех, че болката е

изписана на лицето ми. Той също беше разстроен, но побърза

да ме успокои, докато крачехме към гаражите.

– Направи това, което трябваше. Тя ще се оправи. Наране-

на е, но не е страшно.

– Ударих я доста силно.

– Лекарите ще се справят с мозъчното сътресение. По дя-

волите, колко сме ги получавали по време на тренировките?

Надявах се да е прав. Границата между правилното и грешното

ставаше все по-неясна. Единственото добро в цялата работа, помислих си, беше, че Мередит бе толкова заета с мен, че на-

вярно не бе забелязала Еди и останалите. Те стояха настрани от

битката и се надявах, че булото на магията на Ейдриън ги е скри-

ло, докато двамата с Дмитрий бяхме в центъра на вниманието.

Най-сетне стигнахме до гаражите, които, естествено, бяха

много по-оживени от обичайното. Някои морои вече бяха от-

 47 

р и ш е л м и й д

пътували. Една от кралските особи беше изпаднала в истерия,

защото ключовете на колата ѝ били у шофьора, я тя не знаела

къде е. Крещеше към преминаващите дали някой знае как да

запали двигателя без ключ.

Дмитрий ни поведе решително напред, без да се поколебае.

Знаеше точно къде отиваме. Всичко трябва да е било доста до-

бре планирано, осъзнах. При това навярно вчера. Защо Лиса

го бе скрила от мен? Нямаше ли да е по-добре, ако съм в тече-

ние на заговора?

Промъкнахме се забързано през тълпата, като се насочи-

хме към най-отдалечената стена на гаража. Там ни очакваше,

готова да потегли, очукана сива хонда сивик. Един мъж стое-

ше до нея, скръстил ръце, и оглеждаше предното стъкло. Ко-

гато ни чу да приближаваме, се обърна.

– Ейб! – възкликнах аз.

Знаменитият ми баща се извърна и ме дари с една от онези не-

гови очарователни усмивки, които можеха да съживят и мъртвец.

– Какво правиш тук? – попита Дмитрий гневно. – Ти също

ще бъдеш в списъка на заподозрените! Трябваше да стоиш на-

страни от всичко това заедно с останалите.

Ейб сви рамене. Колкото и да беше смайващо, изобщо не

изглеждаше впечатлен от изражението на Дмитрий. Аз не бих

искала тази ярост да е насочена към мен.

– Василиса ще се погрижи неколцина да свидетелстват, че

са ме видели в двореца по времето, когато Роуз е избягала. –

Извърна тъмните си очи към мен. – Освен това, не можех да