Последна саможертва

телно липсата на изненада у Лиса от суматохата. – О, не. На-

карали сте Кристиан да взриви древните моройски артефакти.

– Разбира се, че не! – възмути се Еди. Изглеждаше шоки-

ран, че бих могла да предположа подобно варварство. – Оста-

налите морои, които владеят огъня, щяха да разберат, ако той

го бе сторил.

– Е, и това е нещо – промърморих. Трябваше да имам пове-

че доверие в здравия им разум.

Или може би не.

– Използвахме С4* – обясни Михаил.

– Откъде, за Бога, сте...

Езикът ми се скова, когато видях кой стои в края на кори-

дора. Дмитрий.

Да не зная как е той, докато съм в затвора, беше една от

причините за отчаянието ми. Сведенията от Кристиан и Таша

бяха само откъслечни. Е, ето го и отговора. Дмитрий стоеше

близо до входа в цялото великолепие на своите близо два

метра, могъщ и застрашителен като всеки бог. Проницател-

ните му кафяви очи прецениха всичко за миг, а силното му,

жилаво тяло бе стегнато и готово да посрещне всяка запла-

ха. Лицето му бе напрегнато, изразяващо толкова емоции, че

не можех да повярвам как някой би го помислил за стригой.

Дмитрий кипеше от живот и енергия. Всъщност, докато го

гледах сега, отново си припомних как ме беше защитил по

време на ареста ми. Имаше същото изражение. Наистина,

това бе изражението, което бях виждала безброй пъти. Оно-

ва, от което хората се страхуваха и на което се възхищаваха.

Онова, което толкова обичах.

* C4 – пластичен експлозив. – Бел. прев.

 41 

р и ш е л м и й д

– И ти ли си тук? – Опитах се да си напомня, че обърканата

ми романтична история не е най-важното нещо на света. – Не

си ли под домашен арест?

– Той избяга – отвърна Еди многозначително. Досетих

се какво иска да каже: двамата с Михаил бяха помогнали на

Дмитрий да избяга. – Тъкмо това се очаква да направи един

див тип, вероятно още стригой, нали?

– Освен това се очаква да дойде и да те освободи – додаде

Михаил, включвайки се в играта. – Особено като се има пред-

вид как се сражава миналата седмица заради теб. Наистина

всички ще си помислят, че е проникнал тук и сам те е освобо-

дил. Без чужда помощ.

Дмитрий не каза нищо. Очите му, въпреки че внимателно

изучаваха обстановката, в същото време ме преценяваха. Ис-

каше да се увери, че съм добре и не съм ранена. Изглеждаше

облекчен, че съм наред.

– Да вървим – рече Дмитрий накрая. – Не разполагаме с

много време.

Беше меко казано, ала имаше нещо, което не ми даваше

мира относно „брилянтния“ план на приятелите ми.

– Няма начин да повярват, че го е направил сам! – въз-

кликнах, осъзнала за какво намекваше Михаил. Натопяваха

Дмитрий като главния виновник за това бягство. Посочих към

изпадналите в безсъзнание пазачи в краката ни. – Те са видели

лицата ви.

– Не съвсем – обади се нов глас. – Не и след малката амне-