Последна саможертва
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #6
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Диана Янакиева Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последна саможертва». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и влaдеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли – хранещи се с невинни жертви. Дампирите – полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
– И ти имаш много приятели в двора, които работят по въ-
проса. За тях ще бъде по-лесно, ако знаят, че си в безопасност.
– Първо искам да знам защо никой не ми каза за това – или,
по-скоро, защо Лиса не го направи? Защо го скри от мен? Не
мислиш ли, че щях да бъда по-полезна, ако бях подготвена?
– Ние се бихме, не ти – отвърна Дмитрий. – Бояхме се, че ако
знаеш, може по някакъв начин да издадеш, че замисляме нещо.
– Никога нямаше да кажа нищо!
– Не и съзнателно. Но ако си напрегната или разтревоже-
на... ами, пазителите умеят да долавят подобни неща.
– Добре, сега, след като сме на път, можеш ли да ми кажеш
къде отиваме? Права ли бях? На някое шантаво, отдалечено
място?
Никакъв отговор.
Присвих очи към него.
– Мразя да не съм в час.
Онова бледо подобие на усмивка стана по-видимо.
– Е, аз си имам своя теория, че колкото по-малко знаеш, тол-
кова повече любопитството ти ще те накара да останеш с мен.
55
р и ш е л м и й д
– Това е абсурдно! – възразих, макар всъщност теорията
му да не беше съвсем лишена от логика. Въздъхнах. – Кога,
по дяволите, нещата излязоха от контрол? Кога всички вие се
превърнахте в такива организатори? Аз съм тази, която из-
мисля смахнати, невъзможни планове. Предполага се, че в
случая аз ще съм генералът. А сега съм едва лейтенант.
Той понечи да каже нещо, но сетне замръзна за няколко
секунди, а лицето му придоби онова напрегнато, смъртоносно
изражение на опитен пазител. Изруга на руски.
– Какво не е наред? – попитах. Поведението му беше зараз-
но и аз тутакси забравих за всякакви откачени планове.
Видях, че погледът му се стрелна към огледалото за обра-
тно виждане.
– Имаме опашка. Не мислех, че ще стане толкова скоро.
– Сигурен ли си? – Беше се стъмнило и броят на колите
на магистралата се бе увеличил. Не знаех как някой може да
забележи подозрителна кола сред толкова много, но... ами той
беше Дмитрий.
Спътникът ми отново изруга и внезапно, с рязко извъртане
на волана, което ме накара да сграбча таблото, пресече двете
линии, като за малко не отнесе един миниван, чийто шофьор
изрази възмущението си със силно надуване на клаксона. Там
имаше изход от магистралата и той отби колата, като едва не
забърса мантинелата. Последва ново свирене на клаксони и
когато погледнах назад, видях фаровете на кола, която напра-
ви същото лудешко движение, за да ни последва в отбивката.
– Дворът е реагирал много бързо – процеди Дмитрий. – Из-
дали са заповед да се наблюдават междущатските магистрали.
– Може би трябва да продължим по черните пътища.
Той поклати глава.
– Твърде бавно. Ще им се изплъзнем, след като сменим ко-
лата с друга, но ни откриха прекалено скоро. Ще трябва да се
снабдим с нова още тук. Това е най-големият град, преди да
стигнем границата с Мериленд.
Една табела ни информираше, че сме в Харисбърг, Пенсил-
вания, и докато Дмитрий ловко лавираше надолу по натоваре-
ната търговска улица, виждах, че опашката ни продължава да
ни следва.
56
п о с л е д н а с а м о ж е р т в а
– Как точно смяташ да се сдобием с нова кола? – попитах
предпазливо.
– Слушай внимателно – заговори той, пренебрегвайки въ-
проса ми. – Много, много е важно да направиш точно това, ко-
ето ще ти кажа. Никакви импровизации. Никакви възражения.
В онази кола има пазители и вече са предупредили останалите
пазители в района, вероятно дори и човешката полиция.
– Ако ни залови полицията, това няма ли да създаде някои
проблеми?
– Алхимиците ще оправят всичко и ще се погрижат да ни
върнат на мороите.
Алхимиците. Трябваше да се досетя, че и те ще се замесят.
Те бяха тайно общество от човешки същества, които пома-
гаха да се защитят интересите на мороите и дампирите, като
пазеха съществуването ни в тайна от преобладаващата част
на човешката раса. Разбира се, алхимиците не го правеха от
добри чувства. Те ни смятаха за дяволски и противоестестве-
ни създания на мрака и повечето искаха да са сигурни, че ще
останем в периферията на човешкото общество. Един избягал
„престъпник“ като мен със сигурност беше проблем, за чието
разрешение биха искали да помогнат на мороите.
Когато заговори отново, гласът на Дмитрий бе твърд и за-
поведнически, макар че очите му не бяха насочени към мен.