Последна саможертва
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #6
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Диана Янакиева Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последна саможертва». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и влaдеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли – хранещи се с невинни жертви. Дампирите – полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
Дори когато ме вбесяваше. Все още го намирах за привлека-
52
п о с л е д н а с а м о ж е р т в а
телен. Може би адреналинът, който пулсираше в мен, ми бе
размътил мозъка.
Каквото и да беше, бях погълната не само от физическите
му данни – макар че те определено ми въздействаха. Коса-
та му, лицето му, близостта му, уханието му... Усещах ги и
всичко това караше кръвта ми да кипи. Но Дмитрий отвътре –
Дмитрий, който преди малко бе повел една малка армия, на-
хлула в затвора – ме пленяваше също толкова силно. Отне ми
миг, за да разбера защо чувството бе толкова силно: отново
виждах стария Дмитрий, онзи, за който се боях, че си е оти-
шъл завинаги. Не беше. Беше се върнал.
Най-после той заговори.
– Няма да те оставя. Нито един от „логичните аргументи на
Роуз“ няма да ме убеди. А ако се опиташ да избягаш от мен,
ще те намеря.
Не се съмнявах, че можеше, което правеше положението
още по-смущаващо.
– Но защо? Аз не искам да си с мен. – Все още бях при-
влечена от него, ала това не променяше факта, че той ме бе
наранил, като скъса с мен. Бе ме отхвърлил и трябваше да
го изхвърля от сърцето си, особено ако исках да продължа с
Ейдриън. Да изчистя името си и да живея нормален живот, в
този миг изглеждаше съвсем далечна възможност, но ако все
пак станеше, исках да мога да се върна при Ейдриън с отво-
рени обятия.
– Няма значение какво искаш ти – заяви той. – Или какво
искам аз. Лиса ме помоли да те пазя.
– Хей, нямам нужда някой да ме...
– И – продължи Дмитрий – не се отмятам от онова, което ѝ
обещах. Заклех се да ѝ служа и да изпълнявам през останалата
част от живота си всичко, което тя ме помоли. Ако поиска от
мен да съм твой бодигард, то това и ще бъда. – Удостои ме с
един от застрашителните си погледи. – Няма никакви изгледи
в скоро време да се отървеш от мен.
53
Г л а в а 5
Исках да се махна от Дмитрий не само заради труд-
ното ни романтично минало. Говорех сериозно, ко-
гато казах, че не искам да си навлича неприятности
заради мен. Ако пазителите ме открият, съдбата ми нямаше
да бъде по-различна от досегашната. Но Дмитрий? Той бе на-
правил стъпки по пътя към приемането, макар все още малки
и неуверени. Разбира се, голяма част от постигнатото вече бе
разрушено, но шансът му за нормален живот не беше изцяло
провален. Ако не искаше да живее в кралския двор или сред
хората, можеше да се върне в Сибир, при семейството си. Там,
в онази затънтена част на света, ще бъде трудно да го открият.
А като се имаше предвид колко близки бяха всички в общ-
ността, щяха да се постараят да го защитят на всяка цена, ако
някой се опита да го залови. Да остане с мен, определено беше
грешният избор. Трябваше да го убедя.
– Зная какво си мислиш – рече Дмитрий, след като пътува-
хме вече час.
Не бяхме говорили много, всеки един потънал в мислите
си. След още няколко второстепенни пътища най-сетне бяхме
стигнали до междущатската магистрала и сега се движехме
с добра скорост към... ами, нямах представа. Взирах се през
прозореца, замислена за всички беди, които ми се бяха стова-
рили, и как сама да се справя с тях.
– А? – стрелнах го с поглед.
Стори ми се, че по устните му пробягна някакво подобие на
54
п о с л е д н а с а м о ж е р т в а
усмивка, което изглеждаше абсурдно, имайки предвид, че това
вероятно беше най-лошата ситуация, в която се бе озовавал
след превръщането си от стригой в дампир.
– И няма да се получи – додаде той. – Обмисляш как да се из-
мъкнеш от мен, вероятно когато най-после спрем, за да заредим
с бензин. Смяташ, че тогава може би ще успееш да избягаш.
Колкото и да беше откачено, аз наистина обмислях подоб-
на възможност. Някогашният Дмитрий беше добър партньор
във всяко едно начинание, но не бях толкова сигурна, че ми
харесва способността му да отгатва мислите ми.
– Това е загуба на време – заявих и посочих колата.
– О? Имаш по-интересни занимания от това да бягаш от
тези, които искат да те затворят и екзекутират? Моля те, не ми
казвай отново, че е твърде опасно за мен.
Изгледах го кръвнишки.
– Не става дума само за теб. Бягството не е единствената
ми грижа. Би трябвало да помагам да се изчисти името ми, а
не да се крия в някакво отдалечено място, където без съмне-
ние ме водиш. Отговорите са в двора.