Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)

Анджи излезе от стаичката на прислугата и пътьом тропна пред него една калаена халба, пълна с тъмна малазанска бира. Той й махна да се върне, но тя поклати глава и кимна към жадната сган. Минавайки покрай една маса наблизо, един от мъжете я стисна за дупето. Тя се завъртя и го поля с бира, след което трябваше да я спрат, за да не разбие чашата в черепа му. Отвред се чуха подсвирквания и весели възклицания.

Избликът накара мъжа, седящ на любимото място на Темпър, да вдигне глава. Изгарянията на ръцете му стигаха чак до лицето и изведнъж Темпър осъзна какво ги бе причинило: имперски алхимични муниции. Най-вероятно запалителна бомба.

Грубияните се успокоиха под неодобрителния му поглед и това изненада Темпър. Сред войниците, които познаваше, подобен поглед би предизвикал хвърлен стол, халба или каквото беше под ръка. Темпър видя как мъжът отново се обърна към събеседника на своята маса. Той ръкомахаше и сякаш имитираше промушване с меч. Късият ръкав на туниката му се запретна за миг и разкри татуировка: извит мост на фона на пламъци. Емблемата на бригадата на Подпалвачите на мостове.

Темпър се почувства така, сякаш пламъците бяха обгорили собственото му сърце. В другия край на салона седеше мъж, с когото може би се бе срещал в миналото — в един различен живот. Копнежът да побегне накара ръцете му да затреперят. Бързо сведе глава и заби поглед в халбата си. По-вероятно беше двамата никога да не се бяха срещали; знаеше това. А и Мостовакът сигурно изобщо нямаше да го забележи и това щеше да си остане просто едно неприятно докосване до миналото. Принуди се да отпие още веднъж. Топлото малазанско пиво се изля в гърлото му като горчив мед. Почти се разсмя на глас, мислейки си за страха, който го бе сковал само допреди миг. Богове, човече! Една година след края на службата, а вече се държиш като пъзливо жребче.

Темпър понадигна поглед и огледа задимената стая. Вечерта беше студена и дъждовна; любимото му място до камината бе заето; миналото му се хилеше като череп на мъртвец от съседната маса и Корин за пореден път го бе зарязала сам, след като бяха прекарали толкова много вечери заедно, разказвайки си истории. А може би последния път имаше нещо особено в очите й. Темпър реши, че беше време за едно достойно оттегляне от негова страна. Освен това в стаята му го чакаше шише домашно червено вино, запазено точно за такива вечери, в които нищо не потръгваше както трябва.

Той стана и бутна стола си назад. Почувства как всяко едно око в салона се залепя за гърба му. Отвори вратата за прислугата, приведе се и пристъпи в едно преддверие, което Кууп бе превърнал в складово помещение чрез добавянето на няколко рафта. Стаята бе тъмна, студена и претъпкана. Темпър можеше да докосне двете стени без да протяга ръцете си. В стената имаше отвор, който едва побираше раменете му, въпреки че те бяха по-широки от раменете на повечето мъже. Той водеше до спираловидно стълбище, което извеждаше в кухнята и стаите, които Кууп даваше под наем, както и надолу към мазетата.