Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)
- Автор: Эсслемонт Иан Кэмерон
- Серия: Малазанската империя #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емил Минчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)». Краткое содержание книги:
През тази нощ ще се състои свързване. Веднъж в живота се появява Лунната сянка — събитие, в което добрите хора на Малаз са заплашени от демонични хрътки и други още по-ужасни неща.
Същата тази нощ, за която има пророчество, че император Келанвед ще се завърне. Затова и тук са хората, които биха предотвратили това на всяка цена. Докато разногласията в Империята очертават линията на битката, древното присъствие започва своето покушение над острова. Сред свидетелите на тези катаклизми са крадец на име Киска и Темпър — изтощен от войни ветеран. Макар и да не го знаят, всеки от тях има своята роля в конфронтацията, която ще определи не само съдбата на Малаз, но и тази на останалия свят…
Завоят разкри тясно шосе, с две релси, издълбани в камъка през вековете от колелетата на каруци. Групичката бе изчезнала. В дъното на шосето, между две високи стени, се извисяваше огромна порта от дялано дърво. Киска знаеше какво имаше отвъд нея. Семейното имение на Е’Кариал. То беше скромно по размер, сравнено с останалите имения тук, но уютно, или поне така изглеждаше отвън. Освен това в него отдавна не живееше никой. Ако това бе среща, Киска не можеше да си представи по-усамотено място за нея. Разбира се, това можеше да означава също така, че пословично невежата издънка на клана Е’Кариал бе дошла в града, за да хвърли едно око на наследството си.
Тя рязко си пое дъх и прекоси шосето. Спря в началото на отсрещната уличка, където бръшлянът бе толкова избуял, че едва виждаше през него. При всяка стъпка гърбът й изтръпваше, прободен от въображаеми ками. Но обвитите в бръшлян стени я погълнаха без проблем. Тя изтича до една друга уличка, този път от кал, която водеше до задната порта на имението. Заобикаляйки дълбоките локви и борейки се с трънливия храсталак, който постоянно закачаше пелерината й, Киска почти пропусна нишата, скрита в сенките.
Тя коленичи пред покритата с мъх врата, оправи пелерината си и се заслуша. Дъжд барабанеше по върховете на листата, вятърът брулеше клоните над главата й и морският прибой ромолеше в далечината, блъскайки се в бреговете на острова. Вратата смърдеше на разложение, а нишата на входа на влажен хумус. Разбира се, тя не бе възнамерявала да отваря вратата. И един поглед бе повече от достатъчен, за да се увери, че това вече бе невъзможно: част от тежестта на стената се бе свлякла върху касата. Ако блъснеше разядените дъски, най-вероятно щеше да се изтърколи направо в задния двор. Това бе просто един по-добър начин за подслушване от това да подаде главата си над оградата.
Не чу никой, а стоя заслушана достатъчно дълго: петдесет удара на сърцето й. Най-вероятно бяха вътре в имението. Време беше да опита да прехвърли стената. Тя излезе от нишата и изгледа преценяващо каменните блокове и бръшляна, който се бе вкопчил в гладката им кожа. Никакъв проблем. За да си осигури прикритие, тя се покатери на място, където имаше три високи дървета арускус, израснали едно до друго в двора, скривайки оградата от поглед. След като подаде главата и раменете си над върха, тя разгледа градината. Изглеждаше дори по-зле от последния път, когато я бе видяла. Издигнатите лехи сега съдържаха единствено изсъхнали стебла и плевели. Патиото по средата бе окъпано в матова лунна светлина и заобиколено от мъртви листа. И точно там, на една мраморна пейка, която бе толкова бяла, че светеше в нощта, един до друг седяха двама мъже. Киска замръзна.
Не беше чула нищо, защото те мълчаха. И двамата гледаха към южното небе. Изглеждаха така, сякаш мълчаливо изучаваха облаците. Този вдясно бе мъжът, когото бе последвала, с дръпната гугла, обръснат скалп, тъмен като кирпич и дълга плитка, преметната през едното рамо. Другият бе старец, блед като призрак, белокос и с тънки рамене, прегърбени като свити криле, докато главата му бе наклонена под ъгъл. Седяха неподвижни като статуи и моментът сякаш се проточи вечно. Не можеха ли да помръднат, да промълвят нещо, да направят нещо? Киска се зачуди колко дълго можеше да остане в това положение, увиснала на стената и крепяща се на пръстите на краката си, пъхнати в една тънка цепка.
След известно време, което й се стори цяла вечност, но всъщност беше едва сто и петдесет удара на сърцето й, луната се показа през една пролука в облаците и сребърната й светлина прониза нощта като хвърлено копие. Старецът отметна глава назад и се засмя зловещо. Изглеждаше доволен от себе си, сякаш нещо, което бе казал, току-що се бе потвърдило. Мъжът от куриерския катер отвърна неохотно и уклончиво, но продължи да изучава нощното небе. Киска напрегна слуха си, за да улови думите им, но клоните над главата й шептяха и пращяха.
След още няколко разменени реплики, старецът грабна ръката на другия мъж и излая нещо. Мъжът се надигна и избута ръката от пелерината си. Каза нещо тихо на стареца, който не му отвърна, след което мъжът от катера тръгна към предния двор на имението. Старецът остана седнал, с клюмнала глава, сякаш бе гадател, който търсеше отговори и закономерности в изпочупените плочки и мъртвите листа, подухвани от вятъра. Киска внимателно се спусна долу.
На какво бе станала свидетел току-що? На една най-обикновена среща между двама отчуждени роднини или двама стари приятели? Тайна среща, да, но това не беше престъпление. Имаше нещо в това нощно рандеву, което й напомняше на ритуал, на някакъв обред. Старецът може би беше отритнат роднина. Нищо чудно Киска да бе попаднала на нещо, което семейство Е’Кариал искаше да остане скрито, някаква унизителна тайна. Трябваше да поразпита наоколо. Все пак събирането на информация бе част от работата.