Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)
- Автор: Эсслемонт Иан Кэмерон
- Серия: Малазанската империя #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емил Минчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)». Краткое содержание книги:
През тази нощ ще се състои свързване. Веднъж в живота се появява Лунната сянка — събитие, в което добрите хора на Малаз са заплашени от демонични хрътки и други още по-ужасни неща.
Същата тази нощ, за която има пророчество, че император Келанвед ще се завърне. Затова и тук са хората, които биха предотвратили това на всяка цена. Докато разногласията в Империята очертават линията на битката, древното присъствие започва своето покушение над острова. Сред свидетелите на тези катаклизми са крадец на име Киска и Темпър — изтощен от войни ветеран. Макар и да не го знаят, всеки от тях има своята роля в конфронтацията, която ще определи не само съдбата на Малаз, но и тази на останалия свят…
Мъжът от Сети отново направи жест с ръка към кораба. Другите трима се струпаха около него. Киска разпозна вариация на езика на жестовете, развит от пехотинците командоси и после присвоен от почти всички останали имперски служби, включително и от Нокътя. Още не си бе намерила учител, който да я научи на него.
Тръгнаха по пристана. Завесата от дъжд се затвори след тях и петимата мъже се сляха с надвисналия мрак на обсадните стени и с тъмнината на облачната вечер. Но Киска не хукна да ги преследва. Спомни си на какво я бяха учили и веднага осъзна, че бе напълно възможно неколцина мъже да бяха останали назад, за да следват другите от разстояние.
Беше в стила й да дава на плячката си предостатъчно преднина, особено ако тя вярва, че никой не я следи. Киска смяташе, че притежава инстинктивно знание за маршрута на мишената, каквото бе демонстрирала и като дете, когато играеха на криеница по улиците на града със завързани очи. Обичаше да се шегува, че просто следваше дирите на животното. Тя почти извика от изненада, когато един облечен в сиво мъж се появи иззад дузината мръсни бъчви пред нея. Киска бързо се сниши и го разгледа. Замалко щяха да я разкрият. Откъде в името на Кралицата се бе появил той? Дъвчейки устната си, мъжът надникна над една бъчва, след което я заобиколи и продължи напред с бодра стъпка и ръце, стиснати зад гърба.
Още един телохранител? Но никой друг не бе слязъл от кораба. Беше сигурна в това. Разузнавач? Тогава защо бе останал назад? Киска реши да се вслуша в един от съветите на Агайла, а именно, че всеки беше враг до доказване на противното.
Тя изчака мъжът да се отдалечи, след което се шмугна след него. Предположи, че който и да беше той, нямаше да изпусне мъжа от куриерския катер от погледа си, така че реши да го последва. Когато стигна колибата на караула, Киска погледна назад към бъчвите, осъзнавайки какво я бе смутило във внезапната поява на мъжа. По-рано бе претърсила целия товар. Тогава зад бъчвите нямаше никого и просто бе невъзможно някой да се бе промъкнал там без тя да го види.
Това оставяше само една възможност — възможност, която бе отвъд уменията й, но която мъжът очевидно бе използвал. Миризмата на магията на Лабиринтите я накара да бъде още по-предпазлива. Може би все пак трябваше да докладва за това. Но на кого? Ноктите бяха поели командването на Твърдината от името на безименния имперски служител. Мисълта да докладва бездушно на Нокътя, който вече бе срещнала, или на някой от неговите другари я изпълваше с ужас. Да бъдат проклети в Лабиринтите на Кралицата. Реши да следва дирята и да види какво ще се случи.
В дъното на улица „Дяволица“ Темпър забеляза стария Ренгел, който се бореше с капаците на един прозорец на приземния етаж, захапал любимата си лула. Както обикновено, старецът си дуднеше нещо.
Пътят бе пуст, с изключение на пенсионирания пехотинец и шивач на платна, което изненада Темпър, защото още не бе ударила първата вечерна камбана.
— Добър вечер.
Ренгел се обърна.
— А? Добра вечер? — процеди той през зъби. Присви очи, кимна кисело и се обърна към капака. — Такава е. Освен това е зла. Изненадан съм да те видя навън. Мислех си, че си по-умен от това.
Темпър се ухили. Думите на Ренгел винаги бяха или сладникаво сантиментални, или черногледо цинични, в зависимост от това дали беше пиян или трезвен. Темпър прецени, че в момента бе леко наквасен, но нощта бе още млада. Той погледна към ниските облаци, препускащи по небосвода, подгонени от вятъра.
— Не изглежда толкова зле.
— А? Зле? — Ренгел погледна нагоре и се начумери. — Не говоря за проклетото време, глупако. — Той задърпа капака. — Проклет, ръждясал, Тогг да те изяде, Гуглата да те вземе…
Темпър се приближи.
— Дай да го видя.
Ренгел отстъпи и започна яростно да пухка лулата си.
— А ти къде си роден, момче?
Темпър разгледа мандалото и се усмихна. Опита да си спомни последния път, когато някой го бе нарекъл момче.
— Итко Кан или там някъде. Защо?
Темпър чу как Ренгел изсумтя зад гърба му.
— Ако беше роден тук, тази вечер щеше да си стоиш вкъщи, повярвай ми. Не знаеш. Бунтовете, кланетата и тем подобни, които бяха предсказани за тази година. Може би дори предизвикани. Лунна сянка. Душите на мъртвите излизат под Лунната сянка. Те и други неща излизат, дори по-лоши.