Елитът

Моделиерите на Елиз бяха заложили на азиатския и произход. Копринената и рокля представляваше по-драстичен вариант на скромните кройки, които предпочиташе. Широките дълги ръкави имаха удивително драматичен ефект и направо и се възхищавах, че успяваше да ходи нормално с пищното украшение върху главата си. Обикновено Елиз не изпъкваше сред останалите момичета, но тази вечер изглеждаше прекрасно, почти царствено.

Близките и приятелите на участничките също бяха пременени в маскарадни костюми, а стражите далеч не им отстъпваха по изобретателност. Мярнах бейзболист, каубой, някой с костюм с табелка ГАВРИЛ ФАДЕЙ на гърдите, че и даже един смелчага, намъкнал рокля. Няколко момичета се навъртаха край него и се заливаха от смях. И все пак мнозинството от стражите се бяха явили с официалните си униформи, които се състояха от бели панталони с ръб и сини сака. Носеха ръкавици, но не и шапки, и именно тази подробност ги отличаваше от дежурящите стражи, наредени покрай стените.

— Е, какво ще кажеш? — попитах Мей, но като се обърнах, открих, че вече е изчезнала сред тълпата да разузнава. Подсмихнах се и заоглеждах салона в търсене на кукленската и рокличка. Когато ми беше сервирала, че иска да отиде на партито като булка — „от онези, дето ги гледаме по телевизията", — бях решила, че се шегува. И все пак изглеждаше неустоимо сладка с бялото си було.

— Привет, лейди Америка — прошепна някой в ухото ми.

Аз подскочих, а като се обърнах, до мен стоеше Аспен, издокаран в официална униформа.

— Изплаши ме! — Опрях длан в гърдите си, сякаш така можех да демонстрирам стъписването си нагледно. Аспен ми отвърна с тихичък смях.

— Костюмът ти ми харесва — заяви бодро.

— Благодаря. На мен също. — Ан ме беше преобразила в пеперуда. Роклята ми се разкрояваше и удължаваше в задната си част, така че ефирната u материя, поръбена с черно, се рееше край тялото ми. Очите ми бяха покрити с миниатюрна маска с формата на пеперудени крилца, която придаваше мистериозен завършек на тоалета ми.

— А ти защо не си се дегизирал? — попитах го. — Нищо ли не ти хрумна?

Той вдигна рамене.

— Предпочитам униформата си.

— Аха. — Виждаше ми се грехота да пропуска такъв идеален повод да се представи в ексцентрична светлина. Аспен беше по-ощетен дори от мен в това отношение. Защо не се беше възползвал от случая?

— Просто исках да те поздравя и да питам как си.

— Добре съм — изстрелях набързо отговора си. Чувствах се доста неловко.

А — очевидно неудовлетворен отвърна той, — радвам се.

Вероятно се бе надявал на по-изчерпателен отговор заради последното си словоизлияние, но още не бях готова за този разговор. Той ми се поклони и отиде при един от другите стражи, който го прегърна като брат. Запитах се дали службата не му носеше чувство за сплотеност, каквото и аз самата намирах в Избора.